— Ами, добре — каза той с тон, съдържащ една десета раздразнение и девет десети облекчение, докато аз се извърнах настрани да потисна смеха, който неудържимо ме напушваше отвътре: е, много ти благодаря, Аадхия! Майка й всъщност бе истински гений. — Може ли да те помоля да се видим след час за вечеря?
— Не, малоумнико — скастрих го, сякаш аз самата не бях забравила за това. — Денят на въвеждането е. Разполагаме най-много с половин час. — Той придоби смутен вид, но ако трябваше да съм честна, определено бяхме преживели един много чудат ден на дипломиране. Направих гримаса и огледах себе си. — Трябва да взема душ. И да си облека по-малко мръсната блуза.
— Искаш ли тениска? — попита той малко плахо. — Имам резервни.
Разговорът ни бе дал ясно да се разбере, че не му бе нужно и най-малкото насърчение, но предпазливостта се бореше с отчаяния ми копнеж да имам нова тениска, каквито при единственото си кратко надникване в стаята му бях видяла, че има в изобилие.
— Да, добре — отвърнах и вътрешно въздъхнах. Тъй и тъй цялото училище вече бе сигурно, че сме гаджета.
Бях абсолютно права, че на Орион не му е нужно насърчение: на тениската, която ми донесе, бе изобразен силуетът на Манхатън със сребриста лъскава нишка и с една цветна точка, която явно маркираше местоположението на анклава: ама никак не беше ангажираща и натрапчиво свързваща ме с него. Бих го шибнала по главата с нея, но беше чиста и дори имаше бегъл лъх на препарат за пране: вероятно я бе оставил сгъната в чекмедже за годината на дипломирането си. Поне ми даде извинение мигом да си тръгна от него и да ида в женската баня, та да облека чиста дреха върху чистото си тяло — блаженство!
Той ме беше чакал отвън, отидохме да вземем Аадхия и Лиу от стаята на Лиу. Надникнах в големия контейнер, където тя държеше мишките. Тази на Аадхия вече беше белязана с яркорозова точка, поставена с маркер.
— Довечера и ти можеш да избереш твоята — каза ми Лиу.
Усетих стълбите странни под краката си, защото вече не се движеха: беше като да слезеш от кораб, след като си прекарал дълго време на вода. Механизмите се бяха установили на място, чуваше се бегло тракане на по-малки части, малко или в повече отмерващи времето до края на следващата година. Всички се качваха нагоре, оформили нещо като приливна вълна, та никак не ни отне дълго да стигнем до столовата и да се присъединим към чакащото множество.
Гишетата с храна още не бяха отворени и около половината маси бяха сгънати до стените, за да отворят голямо пространство в средата с широки пътеки към него от всяка от стълбищните площадки. Отгоре беше новият етаж със стаи, същият като стария, и чакаше новите треперещи първокурсници да бъдат буквално спуснати на него.
Бяхме уцелили точно момента. Въвеждането започна мигове след пристигането ни: усещахме леко пукане в ушите си от толкова много тела, изместващи обеми въздух. Последва шумно тропане и стържене на врати горе на нивото на първокурсниците. Ако не си от чудовищно лишените от късмет като Луиза, си инструктиран безброй пъти какво да направиш в секундата на идването си, колкото и замаян и притеснен да се чувстваш: излизаш от стаята си и тичаш право към столовата. Първокурсниците нахлуха през всичките четири врати, като имаше такива, дето държаха книжни пликчета, за да повръщат пътьом. Въвеждането е кажи-речи същата веселба като изтеглянето с катапулт, само дето отнема по-дълго време.
След около десет минути всички бяха скупчени и треперещи в центъра на столовата. Изглеждаха толкова малки. Аз не бях сред най-високите при пристигането ни, но нямам спомен да съм била толкова дребна. Всички ги бяхме заобиколили и държахме под око таваните и отводнителните канали и внимателно им наливахме чаши с вода. Дори и най-лошите хора ще се притекат да закрилят ново въведените по егоистични, ако не по други подбуди; веднага щом новите се поуспокоиха и пийнаха вода, започнаха да извикват имената ни: носеха писма от външния свят, особено ако принадлежаха към анклави.
Знаех, че за мен няма да има писмо. Не бяхме близки с нито едно от другите семейства с деца магьосници. Няколкото пъти, когато мама се опита да уреди игри за нас заедно, като бях малка, нещата не минаха прекрасно. А и не би могла да плати на някого, за да ми донесе писмо. Единственото, което би могла да предложи в размяна на друг магьосник, бяха целителните й способности, само дето за Предупреди ме, не сигурна дали ще успее да ми прати известие, и аз я успокоих, че не е проблем.
Макар да го знаех, така или иначе бих присъствала, а този път дори ми се удаде възможност силно да се насладя. На Аадхия бе връчено писмо от чернокожо момиче със сплетена на милион плитчици коса — всяка с мъничко вълшебно мънисто в края за закрила, наистина хитра идея. Лиу доведе братовчедите си да ги запознае с мен, две момчета като извадени под индиго с еднакви прически на паница, които ми се поклониха почтително, сякаш съм възрастен човек, какъвто, предполагам бях за тях. Бяха с цяла глава и половина по-ниски от мен с пухкави бузести лица. Родителите им като нищо ги бяха тъпкали като гъсета за угояване.
И тогава момче, чийто глас все още мутираше, подвикна неуверено:
— Нося писмо от Гуен Хигинс.
Не го бях чула първия път, но се раздаде шушукане, защото околните го бяха чули и той го повтори отново.
Аадхия беше дошла до мен с писмото си и чернокожото момиче от Нюарк, чието име бе Памила — една от причините родителите да позволят децата им да изразходват от скъпоценната квота за тегло да пренесат писмо е, че знаят как това автоматично ще им спечели съюзник в училището.
— Мислиш ли, че е онази същата Гуен Хигинс? Нима има дете тук? — с надежда се обърна Памила към Аадхия.
Аадхия само вдигна рамене. Лиу поклати глава.
— Ако има, то това дете си държи ниско главата. Предполагам, че всички биха го погнали за целебни вълшебства.
И тогава момчето добави:
— За дъщеря й Галадриел.
Те двете заедно с още няколко души наблизо, които го бяха чули, ме изгледаха напрегнато, а Аадхия с негодувание ме блъсна в рамото.
Разни други се огледаха крадешком из столовата, сякаш си мислеха, че има друга Галадриел в училището. Изскърцах със зъби и излязох напред. Дори хлапето ме изгледа.
— Аз съм Галадриел — изрекох лаконично и протегнах ръка. Той постави нещо миниатюрно в дланта ми, колкото лешник с черупка, дето сигурно не тежеше и грам. — А ти как се казваш?
— Аз съм Еърън — отвърна той, сякаш не беше съвсем сигурен в това. — От Манчестър съм.
— Ами добре, ела — казах, направих му знак с глава и го поведох покрай неколцина зяпнали ме ученици. Но нямаше как да избягам от тях. Самите Аадхия и Лиу също бяха вторачени в мен, Аадхия с присвити очи, които подсказваха, че ме чака здраво и дълго конско веднага щом ме свареше сама. Представих Еърън малко кисело на останалите и той се заприказва с другите първокурсници. Аадхия бе получила с писмото си тънък вълшебен златен лист и весело ни го показа.
— С това ще обвия основата на ключовете от аргонетския зъб на лютнята.
Лиу бе получила почти плоска кутийка с размерите на пощенска марка, пълна с благоуханен балсам, и позволи на всяка от нас да топне кутре в него и да го разтърка по долната си устна.
— Това е уловителят на отрови на баба ми — обясни Трае около месец, ако си внимателен, като си миеш Ако усетиш устната ти да щипе, като понечиш да сложиш нещо в устата си, не го яж.
Ето това означаваше въвеждането за всички. Мъничко вдъхната надежда, обич и грижа. Напомняне, че съществува друго отвъд това тук, един цял свят. Там, където приятелите ти споделят всичко случило им се, и ти споделяш всичко с тях. Само дето досега никога не бе било истинско въвеждане за мен. Очите ми смъдяха. Трябваше да упражня усилие да не подам език, за да облизвам балсама отново и отново.
Орион се присъедини към нас с пощата си в ръка, дебел плик и малка торбичка, и ми прошепна весело и напевно „Разкрита си“, като преметна ръка през шията ми и ми се ухили. Отправих му гримаса, но не можах да се сдържа и аз да не се усмихна, докато внимателно разгъвах собственото си писмо — малка люспа от лук, тъй тънка, че беше почти прозрачна, навита в мънисто не много по-голямо от онези, които Памила носеше в косата си. По дължината му имаше леки гънки от увиването: белези за разкъсване на парчета, за да бъдат изядени. Приближих люспата до устата си и като вдишах, усетих мириса на мед и бъз, маминия лек за освежаване на духа. Дори само едно вдишване от него ми дойде добре. Преглътнах твърдата буца от щастие, която стопли стомаха ми, и свалих люспата, за да прочета написаното. Буквите на мама бяха тъй дребни и бледи, та ми отне секунда да разгадая единствения ред.