Във всеки от двата джоба на сакото си имаше по една спринцовка, за по-голямо удобство. Тейзърът нямаше да му трябва — вече беше достатъчно замаяна. Момичето се протягаше за опора към облегалките на столовете, докато си проправяше път през претъпканото помещение. Оркестърът свиреше на живо песен на Джон Мелънкамп, достатъчно шумно, за да попречи на човек да чуе дори собствените си мисли. Девойката се заклати в ритъма и се ухили до ушите.
Беше красавица. Гладка кожа. Гъста червена коса, прибрана в сложна плитка. Зряло тяло, натежало от плод. Доведена до безпомощност и без никаква мисъл в главата си, тя премрежи поглед, а сочните й устни започнаха да си тананикат песента.
Препъна се още веднъж, докато разчистваше масите и столовете по пътя си, и тръгна към коридора, където я чакаше той — проточил лиги като вълка от приказките. Очертаваше се страхотно забавление. Момичето се сгромоляса право в ръцете му.
— Ехей, полека! — каза той.
Тя се засмя, вдигна поглед и наклони глава назад, в опит да го фокусира. Повдигна вежди, но не го разпозна и се намръщи. Нямаше никакъв спомен как се е озовала там.
— Извинете — каза тя и от долната й устна се проточи лига.
Той я хвана за лакътя, но тя едва ли почувства допира му. Под формата на кристали това чудо действаше доста бързо.
— Няма проблем — отвърна той и я дари с най-благата си усмивка.
— Просто искам да отида до стаята за малки момиченца — каза тя. Поне толкова си спомняше, друго — едва ли.
Мъжът хвърли бърз поглед към двата края на коридора. Идеално планиране на времето — бяха съвсем сами.
Лявата му ръка стисна спринцовката в джоба на сакото му и свали предпазителя от иглата.
— Малко свеж въздух ще ти дойде добре — каза той и внимателно я насочи към изхода.
— Мислиш ли? — Тя спря. Впери поглед в лицето му, опитвайки се да се концентрира. — Познаваме ли се?
— Навън е студено. Хладният въздух действа добре при замайване.
— Аз съм замаяна — каза тя. — Как разбра?
— И на мен ми се е случвало — нежно отвърна той.
Младата жена носеше пет обеци по извивката на лявото си ухо — скъпоценни камъни в цветовете на дъгата: рубин, сапфир, смарагд, два диаманта. Едно ухо на стойност десет хилядарки. На сутринта нямаше да са там. Момичето се вгледа в надписа „Жени“ върху грубата дървена врата, докато минаваха покрай нея, после в придружителя си и разводненото й съзнание регистрира факта, че влакът е пропуснал спирката си. Не изглеждаше разтревожена; очевидно се чувстваше добре, че някой се грижи за нея.
— Хладен въздух — измърмори тя.
— Вали сняг. Ще се почувстваш добре — окуражи я той.
Тя въздъхна и се облегна на ръката му. Осланяйки се на опората му, тя се отпусна; мускулите й омекнаха като желе, а главата й се заклати като на марионетка.
— Не знам — рече. — Вече ми е много добре.
— Радвам се.
— Чувствам се страхотно всъщност. Даже твърде страхотно. — Това явно я развесели. Разсмя се на глас. Звънливо и безгрижно.
Вратата хлопна зад гърба й.
Мъжът огледа алеята и в двете посоки. По пътя насам бе строшил единствения прожектор на паркинга и районът тънеше в сумрак. Трийсетина метра по-нататък самотна улична лампа хвърляше конусовиден сноп светлина, гъмжащ от едри снежни парцали.
Задният капак на пикапа вече беше спуснат и върху него имаше натрупан около сантиметър пресен сняг. Вратата на кучешката клетка също зееше отворена.
— Какво става? — попита тя в моментен проблясък на разум. Но веднага след това изплези розовия си език в опит да улови с него снежинките, кискайки се като малко дете.
— Ще се забавляваме — отвърна той.
— Обичам да се забавлявам.
Последен поглед във всички посоки — снегът и мракът му служеха като завеса. На разстояние три коли по-нататък вече не се виждаше нищо. Мъжът заби спринцовката в лявата половина на задника й.
— Ей! — извика тя като ощипана.
Тежеше около петдесет килограма. Вдигна я и я сгъна надве без усилие.
— Това е игра — каза, — трябва да мълчиш.
— Шшш! — отвърна през смях момичето.
Мъжът я напъха в клетката и хлопна вратата. Металическото щракване отекна безвъзвратно в тишината.
6.
Следата лъкатушеше в продължение на два километра по отъпкания сняг през гората и изведе Уолт до двулентовата щатска магистрала 75 на Айдахо. Шерифът се чудеше дали планът се е осланял на обстоятелството, че бурята ще покрие дирите и ще заличи уликите. Опасяваше се, че смъртта на Ранди Ейкър бе всичко друго, но не и случайна. Бурята бе помела дори и косвените доказателства, така че запазването на малкото сигурни улики — според него — се превръщаше в тяхна главна задача.