— Той е човекът, на когото трябва да благодариш за това — сам си отговори той безмълвно.
Посетителят бе облечен като продавач на обувки. Съблече якето си — черен велур, осеян със ситни капчици разтопен сняг — и пристъпи навътре. Изглеждаше впечатляващо добре, ала лицето му бе неразгадаемо. Нищо чудно да е бил футболен защитник в гимназията или питчър6 в университета. Беше от онзи тип мъже, които нямат нужда да дрогират някое момиче, за да им се отвори парашутът.
— Стига си тананикал — каза той.
Огромният мъжага млъкна и се отдръпна встрани. Можеше да повали новодошлия с една ръка, ако пожелаеше, но нямаше да го направи. И двамата го знаеха.
Посетителят пристъпи към печката и протегна ръце, за да ги стопли.
— Кайра, кажи ми дали ме чуваш и разбираш?
— Познавам ли те? — Говореше едва разбираемо. Това бяха първите й думи от напускането на бара насам. — Помогни ми…
— Ще ти помогна. Но първо трябва ти да ми помогнеш. Става ли? — Той изчака. — Ще приема мълчанието ги за съгласие. — Посетителят погледна през рамо и здравенякът му подаде спринцовката от кухненската маса.
— Ти работиш във ветеринарната клиника в Сън Вали — каза той.
— Познавам… ли… те? — повтори тя.
— Ти си секретарката на Марк Ейкър.
— Асистентка. Откъде знаеш… това?
Треперенето на гласа й накара здравеняка да я погледне с други очи. Тя изведнъж му се стори толкова млада и по детински наивна. Просто едно бебче в шаферска рокля.
— Разкажи ми за овцете.
— Какви овце? Кои овце?
— Овцете. Болните овце. Защо овцете са толкова болни?
— Ще се забавляваме ли, или ще си рецитираме детски стихчета? — Тя дрезгаво се изсмя.
— Какво им има на овцете? — попита посетителят. — Какво, според твоя шеф, не е наред с овцете?
— Какви овце? — обади се гласът в главата му. Тя не каза нищо, очевидно беше изгубила съзнание и главата й бе клюмнала на една страна. — Ама нали щяхме да се забавляваме? — чудеше се здравенякът.
Посетителят я хвана за косата и повдигна главата й. Задържа спринцовката пред очите й. Никой не обичаше игли. Момичето се ококори и се сви от уплаха.
— Кайра, ако не ми кажеш за овцете, ще ти инжектирам това. Ефектът няма да ти хареса. Всичко ще стане много по-истинско и по-ясно за теб, след като те боцна с това тук. Изобщо няма да ти е забавно, можеш да си сигурна. Аз и той така или иначе ще се забавляваме с теб, Кайра, но нещо ми подсказва, че на теб няма да ти хареса. Виждаш ли какъв грамаден мъж е? — Посетителят го посочи с пръст. — Понякога става доста груб. Помисли малко върху това. — Той изчака да види някаква реакция от нейна страна. Тя не помръдна. — Трябва да знам какво мисли твоят шеф по въпроса за овцете — каза посетителят. — Трябва да разбера това веднага. Много ще си помогнеш, ако ми кажеш.
Той наистина ли смяташе, че го е чула? Може би виждаше движението на устните му. Може би дори разпознаваше някоя и друга дума. Но беше твърде отпаднала, твърде отнесена, за да го разбере напълно.
— Ти си… като обсебен от тези овце.
Посетителят се извърна рязко и го погледна. Чак тогава мъжът осъзна, че бе изрекъл мисълта си на глас.
— Какво, по дяволите, каза току-що? — попита посетителят.
Тя отново дойде на себе си и взе да блее като овца. Спести му нуждата да отговаря. Момичето се изсмя гърлено.
— Ти нали не си от онзи тип мъже? — Присви устни в опит да сдържи смеха си, ала не успя и той се изля от нея заедно със солидно количество слюнка, която посетителят избърса от ръката си и от изгладения си панталон. — Искаш ли да ти кажа една тайна? — продължи да го дразни тя.
Посетителят се наведе към нея. Стискаше спринцовката както проповедник кръста по време на литургия.
— Ако някой мъж пожелае да ме навести през задната врата, нямам нищо против. Даже може да се каже, че ми харесва. Но ако заобиколи и звънне на входа, трябва да си избърше обувките. — Тя се изкикоти и изправи стола на задните му крака.
— Последен опит, Кайра. — Той размаха спринцовката на милиметри от лицето й.
Тя следеше иглата с поглед. За част от секундата като че ли осъзна положението, в което се намираше.
— Искам да си отида вкъщи — каза тя.
— Овцете, Кайра. Какво не е наред с овцете? — Иглата сочеше в посока юг, точно към ръката й.
— Искам да си отида вкъщи.