Уолт се наведе към ухото на Фиона:
— Знам, че не съм ти шеф — каза, — но ще съм ти много благодарен, ако ме няма на снимките.
— Читателите са твои бъдещи избиратели — подсказа му тя.
— Ще изглеждам така, сякаш по цял ден се занимавам с хора, дето нямат какво друго да правят, освен да прегръщат дървета — отвърна той. — Ако го арестувам, значи не ми пука за околната среда; ако го оставя да вика, значи съм ревностен либерал.
— Защо просто не го подпалиш? — предложи тя.
Уолт се разсмя спонтанно, после прикри уста с длан.
— Звучи разумно.
— Не, по-добре го зарежи тук и не прави нищо, как мислиш?
— Разсъждаваш като ченге — отвърна той.
— Ще му замръзне задникът и ще остане без публика за проповедите си.
— Май ще те послушам — каза той и стисна леко ръката й над лакътя; фина, стегната ръка.
После тръгна към управлението.
Нанси го посрещна с мрачен поглед.
— Удрям на камък с Марк — каза тя.
— Мобилният?
— Не отговаря.
— Служебният?
— Отварят чак в десет. Звъннах на телефона им за спешни случаи. Жената, която вдигна, не го е чувала от вчера. Припомни ми — не че имаше нужда — колко близък е чувствал брат си. Предположи, че може би не иска да го безпокоят днес.
— Съмнявам се.
Въпреки планините от документи, Уолт обожаваше кабинета си. Можеше да хлопне вратата и да се изолира от света. Само дето напоследък, благодарение на Гейл, често се улавяше, че просто седи зад бюрото си и гледа в една точка пред себе си.
— Нещо ново за булката беглец?
— Шаферка — поправи го Нанси. Седнеше ли зад бюрото си, не оставаше и следа от чувството й за хумор. — Казва се Кайра Тулевич. Още не се е прибрала.
Уолт взе решение.
— Отивам у Марк — каза той.
— Звънях и на домашния му телефон — припомни му тя. — Ако искаш, можем да пратим полицейска кола.
— Не, ще отида сам.
Преди да тръгне, Уолт даде на Нанси списък със задачи: искаше подробна информация относно Кайра Тулевич — приятели, гаджета и останалите шаферки; искаше да знае защо Центърът за спешни повиквания още се бавеше да им предостави номера, от който бе подаден сигналът, изпратил екипа на Службата за издирване и спасяване към билото на Галена; искаше и снимки от Фиона на отпечатъците от автомобилни гуми.
— Снимките са тук — каза Нанси. — Току-що мина да ги остави. — Подаде му кафяв хартиен плик и Уолт надникна вътре, за да провери съдържанието му.
— Ако ти остане минутка, звънни, моля те, в „Сутерен Баркин“ и питай дали имат детско зимно яке. Размер като за Ники. С цип, не с копчета.
Уолт шофираше по петкилометровия път между Сън Вали и северния окръг Старуедър и попиваше с поглед искрящия на слънцето тих снеговалеж. Ясно синьо небе. Покрити със скреж ели, свели клони към земята.
Магистрала 75 пълзеше в посока север-юг в продължение на трийсетина километра напречно през долината. Това бе единствената пътна артерия, свързваща трите основни града — Белвю, Хейли и Кечъм/Сън Вали. През по-голямата част от пътя по южното лице на планината нямаше дървета. Покрита с пухкав бял сняг, като огромна къделя захарен памук, тя имаше V-образна форма; Сън Вали се намираше близо до върха, сочещ на север. Десетки по-малки пътища, осеяни с имения за милиони долари, водеха на изток или запад от гръбнака на магистрала 75.
Уолт насочи служебното чероки надолу по хълма през трепетликова горичка. Старуедър се простираше като огромна елипса между дърветата.
Алеята пред къщата на Ейкър не беше почиствана. Снегът влизаше в ботушите на Уолт и се топеше около глезените му. Многобройните следи от автомобилни гуми, водещи към къщата и обратно, предполагаха движение на превозно средство в много ранен час от деня. Когато Уолт се прибра вкъщи малко след два часа сутринта, все още валеше стабилно. Дирите, които следваше в момента, бяха оставени по някое време преди три след полунощ, когато бурята бе утихнала напълно.