Специално оборудваната клетка бе достатъчно голяма да побере мастиф, бернско планинско куче или овца.
Под наболата четина на брадичката си имаше продълговат розов белег, последица от изплъзването на кука за месо, докато прехвърляше една дива котка от пикапа в бараката. Почеса го — упорит навик, останал му от дългите часове скука. Прекарваше твърде голяма част от живота си в чакане на другите — неприятната страна на това да си нечий наемен работник.
Но сега имаше цел, призвание свише.
Време беше да сложи нещата в ред. Във Вашингтон имаше достатъчно задници да напълнят цяла помийна яма. Дошъл бе моментът да им припомни за себе си и за всички, които вярваха в своята родина.
2.
24-годишен бял мъж, скиор, бе в неизвестност от три часа. Разтревожен мъжки глас бе позвънил на 911:
— Един приятел… Просто изчезна… Смятахме, че сме преброили всички. Изобщо нямам представа как сме го пропуснали, но… си мисля, че все още е някъде там.
— Успокойте се, господине. — Операторът от окръжния Център за спешни повиквания.
— Да се успокоя? Та ние го зарязахме там горе! Спускахме се по Улея на прохода Галена. Той така и не слезе от планината. Все още е там някъде. Трябва да направите нещо.
Щрак.
— Господине?
Областният шериф на Блейн Уолт Флеминг прослуша записа от Центъра за спешни повиквания няколко пъти, опитвайки се да прецени дали ставаше въпрос за шега или не. И друг път се бе случвало някой идиот да подаде сигнал за фалшива тревога в Службата за издирване и спасяване. Това обаждане звучеше автентично. Колкото и тъжно да бе, често се случваше да затварят. От мъчително чувство за вина може би. Човек не изгаряше от желание да споделя подобни неща с шерифа.
Живот на ръба.
Снежна буря. Отвратителна нощ.
Уолт бе задействал екипа на Службата за издирване и спасяване.
В този момент, застанал насред бушуващата снежна виелица, загърнат в анорака си, от който се подаваше единствено бледото му лице, Уолт мярна отражението си в прозореца на паркиран наблизо пикап. Там, където другите съзираха опитен планинар, Уолт виждаше наченки на размекване — заседяването зад бюрото започваше да му влияе. Там, където другите виждаха лице на победител, Уолт забелязваше умора. Никой никога не му беше казвал, че е хубав; най-близо до това бе „привлекателен“, и то от жена, с която вече не делеше постелята си. Обвиняваше я за безсънните си нощи: представяше си я възседнала собствения му подчинен Томи Брандън и тази гледка не му даваше мира. Виждаше ги как се смеят. На него. След дванадесетгодишен брак го бе оставила да се грижи сам за близначките. В никакъв случай не се оплакваше, но просто не се получаваше. Не го биваше за самотен баща. Едва смогваше със задълженията си на областен шериф. Имаше само осем подчинени на пълен работен ден и с тяхна помощ се грижеше за реда в район от щата Айдахо, горе-долу с размерите на Роуд Айлънд. В момента стоеше под билото на Галена, насред ледената виелица, а всъщност копнееше да поиграе на карти с децата си след вечеря и после да се наспи спокойно.
Чакаше кучетата. Взираше се напрегнато през гъстия снеговалеж, отвъд синкавите отблясъци от халогенните фарове на няколкото паркирали в отбивката пикапи и микробуси, в очакване да се появят братята Ейкър. Бушуваше яростна октомврийска буря. Прогнозите предвиждаха 45-сантиметрова снежна покривка на височина над 2700 метра надморско равнище. Намираха се на 3000 метра надморска височина, на широка отбивка от пътя след един от многото остри завои в този участък на щатска магистрала 75.
Снежната покривка вече надхвърляше 30 сантиметра и нямаше никакви изгледи да спре да вали.
Условията за организирано издирване бяха ужасни, но според статистиката шансовете на младия мъж да оцелее на открито ставаха нищожни след първите четири часа. Човекът се водеше в неизвестност вече цели шест часа, затова бе изключено да чакат да съмне.
Уолт забеляза примигването на фарове и проследи с поглед пикапа, който забуксува нагоре по острия завой, влезе в отбивката и паркира до другите автомобили. Кучетата се надпреварваха да лаят от кафезите в каросерията на новопристигналото возило. Невъобразимият вой пречеше на Уолт да чуе собствените си мисли. Минута по-късно, след като се облекчиха порядъчно, животните утихнаха. Местният ветеринар Марк Ейкър и по-малкият му брат Ранди излязоха от колата, спорейки шумно.