Изчаках я да продължи, но тъй като тя отново замълча, бях принуден да попитам:
– Какво?
– Аз, ъъъ... Просто исках да се убедя, че си добре.
Останах с впечатлението, че тя искаше да каже нещо друго, но не настоях.
– Просто съм изморен – казах аз. – Имам само няколко синини от подхлъзването върху ектоплазмата, при което се стоварих върху един шкаф картотека. Но иначе съм добре.
Тя се засмя.
– Мога да си го представя. Значи, до довечера?
– Чакам го с нетърпение.
Вместо довиждане тя издаде тих, доволен звук, преливащ от сексуалност, и затвори телефона.
Денят премина сравнително бързо в занимания с обичайните дела. Направих заклинание, за да открия изгубена брачна халка, и отказах на един клиент, който искаше да направя любовна магия на любовницата му. (В обявата ми в „Жълтите страници“ изрично се казва „Без любовни еликсири“, но незнайно защо хората винаги смятат, че техният случай е специален.) Минах през банката, разговарях по телефона с познат частен детектив и се срещнах с един новоизлюпен пироман в опит да го науча как да престане неволно да подпалва домашната си котка.
Тъкмо заключвах офиса, когато чух някой да излиза от асансьора и да тръгва по коридора към мен. Стъпките бяха забързани и тежки, сякаш човекът носеше ботуши.
– Господин Дрезден? – разнесе се глас на млада жена. – Вие ли сте Хари Дрезден?
– Да – отвърнах аз, заключвайки вратата на офиса. – Но тъкмо си тръгвам. Може ли да си уговорим час за утре?
Стъпките спряха на няколко метра от мен.
– Моля ви, господин Дрезден. Трябва да говоря с вас. Само вие можете да ми помогнете.
Въздъхнах, без да я поглеждам. Тя бе произнесла точните думи, които задействаха готовността ми да хукна да помагам. Въпреки това все още можех да си отида. Когато разберат, че здраво са загазили, много хора си мислят, че магията може да ги отърве от неприятностите им.
– С удоволствие, мадам. Това ще е първото нещо, с което ще се заема утре сутринта.
Заключих вратата и понечих да й обърна гръб.
– Почакайте – каза тя.
Усетих как пристъпи към мен и ме улови за ръката. Болезненото изтръпване плъзна чак до лакътя. Реагирах мигновено, без да се замислям – издигнах мисловния си щит, предпазвайки се от външни въздействия, издърпах ръката си от пръстите й и отстъпих няколко крачки назад от младата жена.
Ръката ми все още пламтеше от сблъсъка с енергията на аурата й. Тя беше слаба девойка, облечена с черна плетена рокля, носеше черни кубинки и беше боядисала косата си в черен матов цвят. Чертите на лицето й бяха нежни и привлекателни, кожата й беше бяла като тебешир, а хлътналите очи с дълбоки сенки проблясваха с предпазливостта на улична котка.
Раздвижих пръстите си, като избягвах да срещам погледа на момичето за повече от частица от секундата.
– Вие имате способности – казах тихо аз.
Тя прехапа устната си и отмести поглед, кимайки утвърдително.
– И имам нужда от помощта ви. Казаха ми, че ще ми помогнете.
– Давам уроци на хора, които желаят да избегнат травмите от неумението да управляват своите способности – казах аз. – Това ли искате?
– Не, господин Дрезден – отвърна момичето. – Не съвсем.
– Тогава защо търсите мен? Какво искате?
– Нуждая се от защитата ви. – Тя вдигна треперещата си ръка и започна да усуква кичур коса около пръста си. – И ако не я получа, не съм сигурна, че ще доживея до сутринта.
Глава 4
Двамата влязохме обратно в офиса и аз светнах лампата. Крушката гръмна. Често се случва. Въздъхнах и затворих вратата, оставяйки за единствено осветление лъчите златиста есенна светлина, които проникваха през процепите на щорите и се смесваха със сенките по пода и стените.
Предложих на младата жена едно от креслата, които стояха пред бюрото ми. Тя ме погледна, примигна объркано и каза:
– О!
След което седна. Заобиколих бюрото и се строполих на стола, без да събличам шлифера си.
– Така – казах аз. – Ако искате защитата ми, първо трябва да науча някои неща за вас.
Тя отметна назад косата си с цвят на асфалт и ме изгледа изпитателно. След това просто прехвърли крак върху крак така, че цепката на роклята й да разкрие до половината бялото й бедро. Едно леко изпъване на гърба и младите й твърди гърди щръкнаха напред, а платът релефно обрисува зърната им.
– Разбира се, господин Дрезден. Сигурна съм, че ще намерим общ език.
Погледът, който ми хвърли, беше прям, чувствен и изпълнен с копнеж.
Втвърдяващи се по желание зърна – на това му се вика начин на действие. А и тя беше доста привлекателна. На всеки юноша биха му потекли лигите и би й се нахвърлил, но аз съм виждал и по-добри реакции. Завъртях очи.