– Вижте какво, Лидия. Според мен просто преигравате. Защо не се срещнем отново след два дни, за да видим дали все още имате нужда от моята помощ.
Тя не ми отговори. Раменете й се отпуснаха безсилно, а лицето й просто се изпразни от емоции, както се случва при поражение. После затвори очи и аз почувствах как ме загриза съмнението. Имах кофти усещането, че не се преструва.
– Добре – рече тихо момичето. – Съжалявам, че ви отнех от времето.
Тя се изправи и се обърна към вратата.
Здравият ми разум ме изстреля от стола право към изхода. Двамата стигнахме едновременно до там.
– Чакайте малко – казах аз.
Свалих талисмана от китката си, усещайки беззвучното пропукване на енергията при развързването на възела. След това я улових за ръката и я обърнах с дланта нагоре, за да го завържа на нейната китка. Забелязах няколко бледи белега по дължината на вените й. Такива се забелязват при хората, които сериозно са се опитвали да сложат край на живота си. Белезите бяха стари, едва забележими. Сигурно ги беше получила, когато е била на... колко? Десет години? Или по-малка?
Потръпнах и увих здраво тънката плетеница от остарял плат и сребърна верижка около китката й, вливайки в нея достатъчно енергия, за да затворя кръга при възела. Когато приключих, я докоснах леко по лакътя. Можех да почувствам силата на талисмана, гъделичкащо усещане, което кръжеше на около сантиметър над кожата й.
– Магията на вярата се справя най-добре с духовете – казах й тихо аз. – Ако се страхувате, вървете в църква. Призраците са най-силни след залез-слънце, около полунощ, часът на вещиците, и после отново малко преди зазоряване. Вървете в „Света Богородица на ангелите“. Това е една църква на ъгъла на „Блумингдейл“ и „Ууд“, близо до Уикър Парк. Голяма сграда е, няма как да я пропуснете. Идете до задната врата и натиснете звънеца. Потърсете отец Фортхил. Кажете му, че приятелят на Майкъл ви е изпратил там, защото имате нужда от безопасно убежище, където да останете известно време.
Тя просто ме гледаше със зяпнала уста. Очите й се наляха със сълзи.
– Вие ми вярвате – каза тя. – Вярвате ми.
Свих смутено рамене.
– Може би. Може би не. Но през последните няколко седмици нещата не се развиват добре и предпочитам да не ми тежите на съвестта. Побързайте. Слънцето ще залезе скоро. – Пъхнах няколко банкноти в ръката й и казах: – Вземете такси. „Богородица на ангелите“. Отец Фортхил. Праща ви приятелят на Майкъл.
– Благодаря ви – промълви тя. – О, боже, благодаря ви, господин Дрезден.
Сграбчи дланта ми с двете си ръце и я целуна, измокряйки я със сълзи. Пръстите й бяха студени, а устните пареха. След това изчезна в коридора.
Затворих вратата зад нея и поклатих глава.
– Хари, идиот такъв. Имаше един свестен талисман, който можеше да те защити от призраците, и току-що го подари. Тя може да е подставено лице. Сигурно са я изпратили точно заради талисмана, за да могат да те изядат жив следващия път когато решиш да им развалиш забав-лението.
Погледнах надолу към ръката си, която все още пазеше топлината от устните на Лидия и влагата от сълзите й. После въздъхнах и се запътих към шкафа, където държах подръка петдесет или шейсет резервни крушки, и смених изгорялата. Телефонът иззвъня. Слязох от стола и промърморих с горчив глас:
– Дрезден.
В отговор не чух нищо, освен тишина и статичния шум в другия край на линията.
– Дрезден – повторих аз.
Мълчанието се проточи и нещо накара косъмчетата на тила ми да настръхнат. В тишината се криеше нещо, което не подлежеше на описание. Сякаш нещо чакаше. Злорадстваше. Статичният шум се усили и тогава ми се стори, че долавям някакви далечни гласове – тихи и жестоки. Погледнах към вратата след тръгналата си Лидия.
– Кой се обажда?
– Скоро – прошепна един глас. – Скоро, Дрезден. Ще се видим отново.
– Кой се обажда? – повторих аз, чувствайки се като глупак.
Линията заглъхна.
Известно време гледах слушалката, преди да я оставя на мястото й, и прокарах пръсти през косата си. Тръпки ме полазиха по гърба и се загнездиха някъде ниско под стомаха.
– Добре тогава – казах аз и гласът ми отекна в празния офис. – Слава богу, че това не беше твърде зловещо.
Допотопният радиоприемник, който се намираше на рафтчето край машината за кафе, изсъска и се включи, и аз подскочих едва ли не до тавана. Стиснах ядосано юмруци и се обърнах към него с изкривено от гняв лице.
– Хари? – разнесе се глас от радиото. – Хей, Хари, това нещо работи ли?
Опитах се да успокоя разтуптяното си сърце и съсредоточих волята си върху радиоприемника, за да установя двустранна връзка.