– Да, Боб. Аз съм.
– Слава на звездите – въздъхна Боб. – Нали искаше да ти съобщя, ако открия някаква призрачна активност наоколо.
– Да, да, давай.
Радиото изсъска и пропука от статично-призрачната интерференция. То вече не беше настроено да приема на къси и средни вълни. Гласът на Боб звучеше изкривено, но все пак успявах да го разбера.
– Моят информатор се обади. Тази вечер, в болница „Кук Каунти“. Някой е нарушил покоя на Агата Хагълторн. Лоша работа, Хари. Тя е една злобна стара жена.
Боб ми разказа накратко за ужасната и трагична смърт на Агата Хагълторн и коя е най-вероятната й цел в болницата. Погледнах надолу към китката на лявата ми ръка и внезапно се почувствах гол.
– Добре – казах аз. – Ще се заема с това. Благодаря, Боб.
Радиото изпищя и замлъкна, а аз се понесох към вратата. Слънцето щеше да залезе след по-малко от двайсет минути, пиковият час беше настъпил и ако не успеех да се добера до „Кук Каунти“, преди да се стъмни, можеха да се случат сума ти лоши неща.
Изхвърчах през входната врата – кесията с призрачен прах тежеше в джоба ми – и едва не се сблъсках с Майкъл, висок и широкоплещест, преметнал огромен спортен сак през рамо, в който знаех, че носи Аморакус и бялото си наметало.
– Майкъл! – изригнах аз. – Как се озова тук?
По честното му лице плъзна широка усмивка.
– Когато изникне нужда, Той се грижи да се озова на правилното място.
– Леле – рекох аз. – Майтапиш се.
– Не – отвърна той напълно сериозно. После се поколеба. – Освен това през последните две седмици ти ми се обаждаш всяка вечер. Така че реших да Му спестя усилията да урежда подобни съвпадения и дойдох тук веднага когато свърших работа.
Майкъл тръгна редом с мен и двамата се качихме заедно в синята костенурка – той си избра червената врата, а аз влязох през бялата. Погледнахме едновременно назад, над сивия капак на багажника, след което подкарах фолксвагена и се влях в трафика.
Така се озовахме на бойното поле в детското отделение на болница „Кук Каунти“. Както и да е, сами разбирате какво имах предвид, когато казах, че денят си вървеше сравнително нормално, преди всичко да се разпадне на парчета. Добре де. Може и да не беше чак толкова нормален. Когато изкарах костенурката на магистралата и натиснах докрай педала за газта, почувствах как ми прималява при мисълта, че животът ми отново навлиза в бурен период.
Глава 5
Двамата с Майкъл се хвърлихме в дупката, която бях отворил в разделящата Небивалото от реалността преграда. Усещането беше като преминаването от сауна в офис с климатик, само че аз не почувствах промяната с кожата си. Усетих я с мислите и чувствата си и с онази примитивна част от мен, намираща се в основата на мозъка, която отговаряше за настръхването на кожата. Намирах се в един свят, който се различаваше от нашия.
Малката кожена кесийка с призрачен прах, която се намираше в джоба на шлифера ми, изведнъж стана толкова тежка, че изгубих равновесие и паднах на земята. Изругах. Силата на призрачния прах се състои в това, че той притежава свръхреалност, че е тежък и инертен и при контакт със свръхестествена материя я обездвижва. Дори прибран в кесийката, той оказа внезапен натиск върху Небивалото. Ако отворех торбичката тук, в света на духовете, на пода сигурно щеше да се отвори огромна дупка. Трябваше да внимавам. Пъшкайки от усилието, измъкнах кесийката от джоба си. Имах чувството, че тежи поне седемнайсет-осемнайсет килограма.
Майкъл ме погледна намръщено в ръцете.
– Знаеш ли, досега не ми е хрумвало да те питам, но от какво всъщност е направен тоя прах?
– От обеднен уран – отвърнах аз. – Поне това е основната съставка. Трябваше да добавя и доста други неща. Студено желязо, босилек, изпражнения на...
– Няма значение – прекъсна ме Майкъл. – Не искам да знам.
Той ми обърна гръб, стиснал здраво с две ръце грамадния си меч. Аз извадих жезъла и пръчката и застанах до него, оглеждайки земята.
Тази част от Небивалото приличаше на Чикаго в края на деветнайсети век – не, не точно. Това беше владението на един призрак. Съчетаваше различни спомени на Агата Хагълторн за Чикаго от последните дни преди смъртта й. На някои от уличните лампи бяха монтирани крушки на Едисън, а в други проблясваха газови пламъчета. Всичките хвърляха мъждива светлина, която не разкриваше кой знае каква част от околността. Сградите се издигаха под леко странни ъгли една до друга, без да им пречи, че липсваха цели части от тях. Всичко – улици, тротоари, сгради – беше направено от дърво.