– Виж.
Той посочи с пръст димящото тяло на призрака.
Погледнах. Докато се борех с Агата, бях разкъсал старомодната й бяла блуза, а тя сигурно беше разпрала полата си, докато се измъкваше изпод дъските, душеше магьосници и вършеше всичко останало. Допълзях до трупа. Той гореше – не с ярки пламъци, а беше поглъщан постепенно от белия огън на Аморакус – точно както вестникарската хартия се сгърчва, когато е хвърлена в камината. Но огънят не можеше да скрие онова, за което говореше Майкъл.
Тел. Под разкъсаните дрехи на призрака се виждаше бодлива тел, обвиваща тялото му. Тя се впиваше жестоко в плътта и цялото тяло бе покрито с малки болезнени рани. Намръщих се и с колебливи движения започнах да махам горящата тъкан. Бодливата тел тръгваше от гърлото, обвиваше торса, минавайки под ръцете, и стигаше чак до глезена на единия му крак. Там тя просто изчезваше в плътта.
– Слънце и звезди – изпъшках аз. – Нищо чудно, че толкова се вбеси.
– Тази тел – каза Майкъл и приклекна до мен. – Тя е тормозела призрака?
Кимнах утвърдително.
– Така изглежда. Измъчвала го е.
– Защо не забелязахме това в болницата?
Поклатих глава.
– Каквото и да е това... Не съм убеден, че е можело да бъде видяно в истинския свят. Не мисля, че щяхме да го видим, ако не бяхме дошли тук.
– Бог ни се усмихна – каза Майкъл.
Огледах собствените си наранявания, после погледнах към синините, които бяха започнали да се появяват по ръката и гърлото на Майкъл.
– Да, щом казваш. Виж какво, Майкъл, подобни неща не се случват току-така. Някой е причинил това на призрака.
– От което следва – отвърна той, – че някой е имал причина да направи така, че призракът да погуби онези деца.
Лицето му помръкна.
– Трудно е да се каже дали това е била целта им, или не, но във всички случаи означава, че зад случилото се стои някой, а не е просто резултат от стечение на обстоятелствата. Някой умишлено го причинява на призраците в района.
Изправих се и отупах шлифера си. Трупът продължаваше да гори, както и заобикалящите ни сгради. Огънят беше обхванал всички вертикални повърхности и постепенно започваше да се прехвърля и върху улиците и тротоарите. Въздухът се изпълни с дим, докато спомените на призрака изгаряха заедно с останките му.
– Ох – оплаках се аз.
Обикновено се старая оплакванията ми да са кратки и ясни. Майкъл хвана дръжката на меча си и го извади от пламъците, поклащайки глава.
– Градът гори.
– Благодаря за информацията.
Той се усмихна.
– Пламъците могат ли да ни навредят?
– Да – отвърнах изразително аз. – Време е да си тръгваме. – Двамата заприпкахме заедно към процепа. На Майкъл му се наложи веднъж да ме избута с рамо от пътя на един срутващ се комин и трябваше да заобиколим купчина натрошени тухли и тлеещи греди. – Чакай – казах внезапно аз. – Чакай малко. Чуваш ли това?
Майкъл продължи да ме побутва нетърпеливо към процепа.
– За какво говориш? Нищо не чувам.
– Да. – Закашлях се. – Вече не се чува воят на хрътките.
От пушека се появи много висока и слаба жена с нечовешка красота. Червеникавата й буйна коса се спускаше на вълни чак до бедрата, подчертавайки безупречната й кожа, високите скули и чувствените кървавочервени устни. Лицето й беше неостаряващо, а златистите очи имаха вертикални цепки вместо зеници, като на котка. Диплещата се до земята рокля беше изцяло в тъмнозелено.
– Здравей, сине мой – измърка Лий.
Димът очевидно не й пречеше, а пожарът изобщо не я интересуваше. Около краката й се въртяха три огромни фигури, подобни на мастифи, които ни наблюдаваха с безизразните си черни очи. Намираха се точно между нас и процепа, който водеше към дома.
Преглътнах тежко и потиснах внезапно появилото се чувство на детинска паника, което започна да бълбука в корема ми, заплашвайки да изригне през гърлото. Пристъпих напред, заставайки между феята и Майкъл, и казах с хриплив глас:
– Здравей, кръстнице.
Глава 6
Кръстницата ми огледа бушуващия около нас огнен ад и се усмихна.
– Напомня ми за едни отминали времена. На теб не ти ли напомня, миличък?
Тя лениво протегна ръка и докосна главата на една от хрътките.
– Как успя да ме намериш толкова бързо, кръстнице? – попитах аз.
Тя се усмихна благо на адската хрътка.
– Ммм, аз също имам своите малки тайни, миличък. Просто исках да поздравя кръщелника ми, с когото толкова сме се отчуждили.
– Добре. Здрасти, приятно ми беше, ще се радвам да се видим пак някой път – казах аз. Гърлото ми се напълни с пушек и започнах да кашлям. – Ние малко бързаме, така че...