Сюзан се обърна към мен и ме погледна с шоколадовите си, изпълнени с тревога и топлина очи. После кимна с глава към коридора, където се отдалечаваха Майкъл и Чарити.
– Красива двойка са, нали?
Опитах се да се усмихна в отговор, но не се получи много добре.
– Отношенията им са стъпили на добра основа.
Сюзан огледа изпитателно раните по лицето ми и тревогата в очите й се засили.
– Нима? И каква е тя?
– Той я спаси от един огнедишащ дракон.
Тръгнах към нея.
– Колко красиво – каза тя, пресрещна ме насред стаята и ме прегърна нежно и продължително, от което ме заболяха натъртените ребра. – Добре ли си?
– Ще се оправя.
– Пак сте гонили призраци с Майкъл. Каква е историята му?
– Не е за публикуване. Гласността може да му навреди. Той има деца.
Сюзан се намръщи, но кимна.
– Добре – каза тя, добавяйки капка мелодраматизъм към гласа си. – Та какъв е той? Някакъв вид вечен боец? Може би е някой артуриански рицар, който е бил събуден в тази отчаяна епоха, за да се изправи срещу силите на злото?
– Доколкото знам, е дърводелец.
Сюзан ме погледна и недоверчиво повдигна вежди.
– Който се бие с призраци. Той да не би да има някакъв вълшебен пистолет за пирони или нещо подобно?
С усилие сдържах усмивката си. Боляха ме мускулите в ъгълчетата на устата ми.
– Не съвсем. Той е добродетелен.
– Наистина изглежда доста мил.
– Не, не в този смисъл. Праведник. Наистина. Той е честен, лоялен, изпълнен с вяра. Живее според идеалите си. Те му дават сила.
Сюзан се намръщи.
– На мен ми изглежда напълно нормален. Аз бих очаквала... Не съм сигурна какво. Нещо. По-различно поведение.
– Защото е и скромен – отвърнах аз. – Ако го попиташ дали е праведник, той ще се присмее на думите ти. Предполагам, че това е част от същността му. Досега не съм срещал никой като него. Той е добър човек.
Сюзан сви устни.
– А мечът му?
– Аморакус – додадох аз.
– Дал е име на меча си. Колко фройдистко от негова страна. Но съпругата му едва не докопа онзи чиновник за гърлото, за да си го върне.
– Мечът е важен за Майкъл – казах аз. – Той вярва, че това е едно от трите оръжия, които Бог е дал на човечеството. Три меча. Във всеки от тях има по един гвоздей, за който се смята, че е от Кръста. Може да бъдат носени само от истинските праведници. Онези, които се наричат Рицари на Кръста. Други ги наричат Рицари на Меча.
Сюзан се намръщи.
– Онзи Кръст? – попита тя. – С голямо „К“, от Разпятието?
Свих смутено рамене.
– Откъде да знам? Майкъл вярва, че е така. Подобна вяра има своя собствена сила. Може би това е достатъчно. – Поех си дълбоко дъх и смених темата. – Така или иначе, колата ми е конфискувана. Наложи се да карам бързо и това не се хареса на полицаите.
Тъмните й очи проблеснаха.
– Нещо, за което си заслужава да пиша?
Засмях се уморено.
– Ти никога ли не се отказваш?
– И това момиче трябва да си изкарва хляба – отвърна тя и тръгна редом с мен към изхода, улавяйки ме за ръка.
– Може би утре? Сега ми се иска да се прибера у дома и да поспя.
– Значи, срещата ни се проваля.
Тя ме погледа и се усмихна, но аз видях как лицето й се изопва.
– Съжалявам, аз...
– Знам. – Тя въздъхна. Забавих леко крачките си, а тя ускори ход, макар никой от нас да не вървеше бързо. – Знам, че онова, което правиш, е важно, Хари. Просто понякога ми се иска да...
Тя замълча и се намръщи.
– Да какво?
– Нищо. Наистина. Просто егоизмът ми говори.
– Да какво? – повторих аз.
Хванах ръката й с подутите си пръсти и лекичко я стиснах.
Тя въздъхна, спря се и се обърна с лице към мен. После ме улови за двете ръце и сведе поглед.
– Просто ми се иска и аз да съм също толкова важна за теб.
Усетих как нещо ме жегва право в гърдите. Ох. От думите й наистина ме заболя.
– Сюзан – заекнах аз. – Хей, дори не си помисляй, че не си важна за мен.
– О – рече тя, без да вдига очи, – не е в това работата. Както вече казах, просто егоизмът ми говори. Ще го преживея.
– Просто не искам да се чувстваш... – Намръщих се и си поех дълбоко дъх. – Не искам да си мислиш, че не... Искам да кажа, че аз...
Те обичам. Не би трябвало да е трудно за произнасяне. Но думите заседнаха в гърлото ми. Досега не ги бях казвал на хора, които не бях загубил, и винаги когато се опитвах да накарам устата ми да ги произнесе, нещо се изпречваше на пътя им.