Выбрать главу

Сюзан се обърна към мен и ме погледна с шоколадовите си, изпълнени с тревога и топлина очи. После кимна с глава към коридора, където се отдалечаваха Майкъл и Чарити.

– Красива двойка са, нали?

Опитах се да се усмихна в отговор, но не се получи много добре.

– Отношенията им са стъпили на добра основа.

Сюзан огледа изпитателно раните по лицето ми и тревогата в очите й се засили.

– Нима? И каква е тя?

– Той я спаси от един огнедишащ дракон.

Тръгнах към нея.

– Колко красиво – каза тя, пресрещна ме насред стаята и ме прегърна нежно и продължително, от което ме заболяха натъртените ребра. – Добре ли си?

– Ще се оправя.

– Пак сте гонили призраци с Майкъл. Каква е историята му?

– Не е за публикуване. Гласността може да му навреди. Той има деца.

Сюзан се намръщи, но кимна.

– Добре – каза тя, добавяйки капка мелодраматизъм към гласа си. – Та какъв е той? Някакъв вид вечен боец? Може би е някой артуриански рицар, който е бил събуден в тази отчаяна епоха, за да се изправи срещу силите на злото?

– Доколкото знам, е дърводелец.

Сюзан ме погледна и недоверчиво повдигна вежди.

– Който се бие с призраци. Той да не би да има някакъв вълшебен пистолет за пирони или нещо подобно?

С усилие сдържах усмивката си. Боляха ме мускулите в ъгълчетата на устата ми.

– Не съвсем. Той е добродетелен.

– Наистина изглежда доста мил.

– Не, не в този смисъл. Праведник. Наистина. Той е честен, лоялен, изпълнен с вяра. Живее според идеалите си. Те му дават сила.

Сюзан се намръщи.

– На мен ми изглежда напълно нормален. Аз бих очаквала... Не съм сигурна какво. Нещо. По-различно поведение.

– Защото е и скромен – отвърнах аз. – Ако го попиташ дали е праведник, той ще се присмее на думите ти. Предполагам, че това е част от същността му. Досега не съм срещал никой като него. Той е добър човек.

Сюзан сви устни.

– А мечът му?

Аморакус – додадох аз.

– Дал е име на меча си. Колко фройдистко от негова страна. Но съпругата му едва не докопа онзи чиновник за гърлото, за да си го върне.

– Мечът е важен за Майкъл – казах аз. – Той вярва, че това е едно от трите оръжия, които Бог е дал на човечеството. Три меча. Във всеки от тях има по един гвоздей, за който се смята, че е от Кръста. Може да бъдат носени само от истинските праведници. Онези, които се наричат Рицари на Кръста. Други ги наричат Рицари на Меча.

Сюзан се намръщи.

Онзи Кръст? – попита тя. – С голямо „К“, от Разпятието?

Свих смутено рамене.

– Откъде да знам? Майкъл вярва, че е така. Подобна вяра има своя собствена сила. Може би това е достатъчно. – Поех си дълбоко дъх и смених темата. – Така или иначе, колата ми е конфискувана. Наложи се да карам бързо и това не се хареса на полицаите.

Тъмните й очи проблеснаха.

– Нещо, за което си заслужава да пиша?

Засмях се уморено.

– Ти никога ли не се отказваш?

– И това момиче трябва да си изкарва хляба – отвърна тя и тръгна редом с мен към изхода, улавяйки ме за ръка.

– Може би утре? Сега ми се иска да се прибера у дома и да поспя.

– Значи, срещата ни се проваля.

Тя ме погледа и се усмихна, но аз видях как лицето й се изопва.

– Съжалявам, аз...

– Знам. – Тя въздъхна. Забавих леко крачките си, а тя ускори ход, макар никой от нас да не вървеше бързо. – Знам, че онова, което правиш, е важно, Хари. Просто понякога ми се иска да...

Тя замълча и се намръщи.

– Да какво?

– Нищо. Наистина. Просто егоизмът ми говори.

– Да какво? – повторих аз.

Хванах ръката й с подутите си пръсти и лекичко я стиснах.

Тя въздъхна, спря се и се обърна с лице към мен. После ме улови за двете ръце и сведе поглед.

– Просто ми се иска и аз да съм също толкова важна за теб.

Усетих как нещо ме жегва право в гърдите. Ох. От думите й наистина ме заболя.

– Сюзан – заекнах аз. – Хей, дори не си помисляй, че не си важна за мен.

– О – рече тя, без да вдига очи, – не е в това работата. Както вече казах, просто егоизмът ми говори. Ще го преживея.

– Просто не искам да се чувстваш... – Намръщих се и си поех дълбоко дъх. – Не искам да си мислиш, че не... Искам да кажа, че аз...

Те обичам. Не би трябвало да е трудно за произнасяне. Но думите заседнаха в гърлото ми. Досега не ги бях казвал на хора, които не бях загубил, и винаги когато се опитвах да накарам устата ми да ги произнесе, нещо се изпречваше на пътя им.