Те засъскаха и приклекнаха в странни пози, запазвайки равновесие с нечовешка лекота. После тенис екипите им се сляха в едно бяло петно и двамата изчезнаха.
Останах нащрек, докато сетивата ми проверяваха въздуха за наличието на студената енергия, която струеше от тях. Тя също се беше стопила. Едва тогава приех, че наистина са си тръгнали, и си позволих да се отпусна. Е, поне ми се стори, че се отпуснах, защото в такива случаи обикновено не залитам и не ми се налага да се подпирам с жезъла на земята, за да не падна. Постоях така около секунда, докато спря да ми се вие свят.
– Леле. – Сюзан се приближи до мен със загрижено лице. – Определено знаеш как да завързваш приятелства, Хари.
Направих няколко крачки, накуцвайки, като едва успявах да се държа изправен.
– Не ми трябват такива приятели.
Тя застана достатъчно близо до мен, за да мога да се облегна на нея, и спаси самолюбието ми, като се пъхна под ръката ми, сякаш търсеше защита.
– Добре ли си?
– Изморен съм. Малко се преработих тази вечер. Сигурно губя форма.
– Можеш ли да вървиш?
Отвърнах й с усмивка, която сигурно е изглеждала доста пресилена, и закрачих към стълбището за апартамента ми. Някъде от тъмното излетя сивия ми котарак Мистър и щастливо се метна към краката ми. В една четиринайсеткилограмова котка има много щастие, така че се наложи да разчитам на помощта на Сюзан, за да не падна на земята.
– Пак ли си похапнал малки дечица, Мистър?
Котаракът измяука, изтопурка надолу по стълбите и задраска с лапа по вратата.
– И така – рече Сюзан. – Вампирите правят купон.
Измъкнах ключовете от джоба на шлифера. Отключих вратата на старата ми бърлога и Мистър се изстреля като светкавица вътре. Затворих вратата и огледах изморено всекидневната. Огънят в камината беше догорял, но въглените все още тлееха и осветяваха помещението с червеникавозлатиста светлина. По принцип, когато обзавеждах жилището си, гледах материалите, а не цветовете. Харесват ми гладката повърхност на старите дървени мебели, тежките гоблени на голите каменни стени. Столовете бяха дебело тапицирани и удобни, а каменният под беше застлан с килими от най-различни материали, шарки и плетки, от персийски до индийски.
Сюзан ми помогна да докуцукам до дивана и аз се стоварих върху плюшените възглавнички. Тя взе жезъла и стрелящата пръчка, сбърчи нос при миризмата на изгоряло и ги остави в ъгъла, до кухия бастун със скритата в него сабя. После се върна при мен и се отпусна на колене, показвайки голото си красиво бедро. Когато ми свали ботушите, застенах блажено.
– Благодаря – казах й аз.
Тя измъкна плика от ръката ми.
– А можеш ли да намериш свещи?
Простенах в отговор и тя изсумтя.
– Голямо си бебе. Просто искаш да ме погледаш как се разхождам наоколо с късата пола.
– Виновен – признах си аз.
Тя ми се усмихна и отиде до камината. Хвърли в огъня няколко цепеници от старата тенекиена кофа и разбърка въглените с ръжена, докато огнените езици отново не затанцуваха. В апартамента ми няма никакво електрическо осветление. Крушките гърмят толкова често, че просто няма смисъл непрекъснато да ги подменям.
Вместо хладилник имам старомодна камера. От ония, в които се зареждат ледени кубчета. Направо ме побиват тръпки, като си помисля какво би могло да се случи с тръбите за газта. Затова живея без отопление, с изключение на камината, и без топла вода, без електричество. Това е проклятието на магьосника. Трябва да призная, че ми спестява доста разходи, но може да е дяволски неудобно.
На Сюзан й се наложи да се наведе доста над огъня, за да успее да запали фитила на дългата свещ от слабите пламъчета. Оранжевата светлина затанцува по фините мускули на краката й по един определено очарователен начин, който успях да оценя въпреки огромното си изтощение. Сюзан се изправи със запалената свещ в ръка и ми се подсмихна.
– Зяпаш ме, Хари.
– Виновен – повторих аз.
Тя запали няколко свещи от първата и ги нареди на полицата на камината, след което отвори белия плик и се намръщи.
– Леле – каза тя, поднасяйки поканата под светлината. Не можах да разчета думите, но те сияеха с онази мека бледожълта светлина, която излъчваше единствено чистото злато. – Приносителят на настоящата покана, магьосник Хари Дрезден, заедно с едно съпровождащо го лице по негов избор са приветствани най-любезно на приема... Мислех, че подобни покани вече не се изпращат.