– Джъстин – прошепнах аз.
Накрая вече не можех да гледам. Затворих очи и наведох глава, заслушан в грохота на собственото ми сърце, пулсиращ в ушите ми. Туптеше. Сърцето ми туптеше.
Събудих се и примигнах. Входната врата се тресеше под нечии тежки удари. Сюзан се събуди едновременно с мен и седна, придържайки към гърдите си одеялото, под което се бяхме свили. Навън беше още тъмно. Най-дългата свещ все още не беше изгоряла, но в камината отново имаше само тлеещи въглени.
Цялото тяло ме болеше – всичките ми изморени стави и мускули настояваха за почивка след дългия и тежък ден. Чукането продължаваше, затова се изправих и отидох до шкафчето в кухнята. Бях изгубил трийсет и осем калибровия си пистолет преди година, в битката с банда обезумели ликантропи, и го бях заменил с един триста петдесет и седми калибър. Сигурно в онзи ден съм се чувствал по-неуверен от обичайното.
Имах чувството, че пистолетът тежи към двеста фунта. Уверих се, че е зареден, и се обърнах с лице към вратата. Сюзан отметна косата си от лицето, примигна при вида на пистолета и отстъпи назад, встрани от посоката ми на стрелба. Умно момиче.
– Няма да постигнете кой знае какво с тия удари по вратата – извиках аз. Все още не бях насочил пистолета си към нея. Никога не насочвайте пистолет към каквото и да било, освен ако не сте абсолютно сигурни, че го искате мъртво. – Заменил съм оригиналната врата със стоманена, същото се отнася и за касата. Нали се сещате, заради демоните.
Ударите секнаха.
– Дрезден – извика Майкъл от другата страна. – Опитах се да се свържа с теб по телефона, но сигурно е бил изключен. Трябва да поговорим.
Намръщих се и прибрах пистолета обратно в шкафчето.
– Добре де, добре. Тихо, Майкъл. Знаеш ли кое време е?
– Време за работа – отвърна той. – Слънцето скоро ще изгрее.
– Ненормалник – промърморих аз.
Сюзан огледа пръснатите по пода из цялата стая дрехи, одеяла и възглавнички.
– Може би трябва да почакам в твоята стая – каза тя.
– Да, добре. – Отворих кухненския скрин и извадих дебелия си халат, с който обикновено работя в лабораторията, и бързо го навлякох. – Увий се с някое одеяло, чу ли? Не искам да се разболееш.
Тя ми се усмихна сънено и се изправи грациозно, показвайки дългите си крака с доста интересен тен, след което хлътна в малката ми спалня и затвори вратата зад себе си. Прекосих стаята и отворих на Майкъл.
Той стоеше на прага, облечен със сини дънки, блузка с якичка и обшито с кожа дънково яке. През рамо беше преметнал големия си спортен сак, от който успях да доловя тихата сила на Аморакус. Погледът ми се отмести от сака към лицето му и попитах:
– Проблеми?
– Може би. Изпращал ли си снощи някого при отец Фортхил?
Разтърках очи, опитвайки се да прогоня сънливостта си. Кафе. Нуждаех се от кафе. Или кòла. Каквото и да е, стига в него да имаше кофеин.
– Да. Едно момиче, на име Лидия. Тревожеше се, че я преследва някакъв призрак.
– Той ми се обади тази сутрин. Нещо цяла нощ се опитвало да влезе в църквата.
Погледнах го и примигнах.
– Какво? Успяло ли е да влезе?
Той поклати глава.
– Нямаше време за обяснения. Можеш ли да дойдеш с мен, за да поогледаме?
Кимнах и отстъпих от вратата.
– Само ми дай няколко минутки.
Тръгнах към хладилната чанта и измъкнах от нея кутийка кока-кола. Пръстите ми бяха възвърнали достатъчно от гъвкавостта си, за да успея да я отворя, макар все още да се чувствах схванат. Стомахът ми напомни, че от доста време съм го пренебрегвал, и след като, така или иначе, бях там, извадих и една чиния със студено мезе.
Изпих на големи глътки колата и си направих голям сандвич. Когато минута по-късно вдигнах глава, видях, че Майкъл оглежда хаоса, царящ в дневната ми. Той побутна с крак една от обувките на Сюзан и ме погледна извинително.
– Съжалявам. Не знаех, че не си сам.
– Няма проблем.
Майкъл се усмихна леко и кимна.
– Така. Трябва ли да ти чета лекция за сексуалните отношения преди сключването на брак?
Промърморих нещо за ранни утрини, нечакани гости и досадници. Майкъл само поклати глава и се усмихна, докато аз нагъвах сандвича си.
– Каза ли й?
– Какво да й кажа?
Той повдигна многозначително веждите си.
Завъртях очи.
– Почти.
– Почти си й казал.
– Ами да. Разсеяха ме.
Майкъл подритна другата обувка на Сюзан с крак и деликатно се покашля.
– Разбирам.