Тя пак кимна.
— Хлебарки в кухнята?
— Цяла колония — потвърди Алис. — Грамадни.
— И ти се отърва от тях?
— Естествено.
— Как?
— С отрова?
— Хайде сега, ти ми кажи как се чувстваш.
Тя се озърна.
— Значи сравняваш онези хора с хлебарки?
Ричър поклати глава.
— Не съвсем. Предпочитам хлебарките. Те са просто пакетчета ДНК, които търчат насам-натам и вършат каквото им се налага. На Уокър и неговите приятели не им се е налагало да го вършат. Те са имали избор. Можели да бъдат достойни човешки същества. Но са решили да бъдат други. После са решили да се задяват с мен, което беше последната капка, и си получиха заслуженото. Затова няма да стоя буден всяка нощ заради тях. Изобщо няма да си ги спомня. А ако ти смяташ другояче, значи грешиш.
Алис мълчаливо преодоля още няколко завоя.
— Ти си корав човек, Ричър — каза тя.
Той помълча на свой ред.
— Реалист съм. И, общо взето, почтен човек.
— Нормалните хора може да не се съгласят.
Той кимна.
— Такива сте вие.
Той дълго стоя под топлата струя, после започна от главата. Насапуниса се с много шампоан и започна да масажира скалпа. След това си изплакна ръцете и се насапуниса по лицето, шията, зад ушите. Затвори очи и остави водата да се стича по тялото му. Сложи още малко шампоан на гъстите косми по гърдите. Насапуниса се под мишниците. По гърба и краката. После се изми до лактите много старателно и грижливо. Като хирург преди операция.
— Колко остава? — попита Алис.
Ричър пресметна по картата.
— Четирийсет километра. Пресичаме магистрала I–10 и продължаваме по шосе 285 на север към Пейкъс.
— Но развалините са до другия път. Пътя за Монахан.
— Повярвай ми, Алис. Те са останали на шосе 285. Трябвал им е удобен път.
Алис не отговори.
— Необходим ни е план — каза Ричър.
— За залавянето на онзи тип ли? Нищо не разбирам от тия неща.
— Не, за по-късно. Как да освободим Кармен.
— Ти си ужасно самонадеян.
— Преди акция не се мисли за провал.
Алис натисна спирачките и направи рязък завой. По-нататък следваше сто метра прав път и колата веднага се стрелна напред.
— Habeas corpus4 — каза Алис. — Отиваме при някой федерален съдия и подаваме спешна молба. Ще му разкажем цялата история.
— Мислиш ли, че може да стане?
— Точно затова са го измислили. Върши работа вече двеста години. Не вярвам точно сега да засече.
— Добре — каза Ричър.
— Но има една подробност.
— Каква?
— Ще ни трябват свидетели. Затова недей да го убиваш. Ако не смяташ молбата ми за нахална.
Той отми сапуна и постоя под горещата струя. Усещаше я по тялото си. Хрумна му нова мисъл. Щяха да му трябват пари. Другите нямаше да се върнат. Екипът вече бе минало. Знаеше го. Отново ставаше безработен. И това не му допадаше. Той не беше водач. Не умееше да измисля разни неща. Работата в екип бе тъкмо за него. Сега отново оставаше сам. У дома под дюшека имаше скрити пари, но не много. Щяха да му трябват още, и то съвсем скоро.
Той се завъртя и подложи косата си на водната струя. Може би си струваше да отведе детето в Лос Анджелис. Да го продаде там. Познаваше някои хора. Хора, които уреждат осиновяване и разни други работи, за които не бива да се разпитва. На колко години беше момичето? Шест и половина? При това бяло. Доста пари можеше да му вземе, особено с тая руса коса. И сините очи биха добавили две-три хилядарки. Както и да погледнеш, хубава стока. Неговите познати сигурно щяха да платят съвсем прилична цена.
Само че как да стигне дотам? Фордът беше изчезнал, но можеше да наеме друга кола. Нямаше да му е за пръв път. Можеше да поръча да му я докарат утре сутрин от Пейкъс или Форт Стоктън. Разполагаше с цял куп фалшиви документи. Но това означаваше, че доставчикът ще види лицето му. И хлапето. Не, можеше да скрие момичето в празната стая на жената, а в своята да посрещне доставчика. Но рискът все пак си оставаше.
Или пък да открадне кола. И това нямаше да му е за пръв път. Можеше да си избере някоя тук, на паркинга. Дръпна завесата, подаде глава и погледна към тоалетната масичка, където бе оставил часовника. Четири и половина сутринта. В пет вече можеха да са на път. На сто километра оттук. Разполагаше и с резервни номера. Калифорнийският, който бяха използвали за колата от летище Лос Анджелис, и оригиналният тексаски номер от форда.
Върна се под душа и отново дръпна завесата. Решението бе взето. Ако навън имаше някой бял седан, щеше да го вземе. Тук предпочитаха белия цвят заради слънцето. А детето можеше да сложи в багажника. Лесна работа. Най-добре би било да намери форд корола на една-две години. Много банална конструкция. Лесно се бърка с много други модели. Дори пътните полицаи трудно ги разпознават. С такава кола можеше да стигне чак до Лос Анджелис. Да продаде и нея покрай хлапето за още малко пари. Той кимна. Усмихна се и вдигна ръце да се измие под мишниците.
4
Habeas corpus — (съдебно разпореждане за) довеждане на лице, задържано под стража, в съда за изясняване на правомерността на задържането. — Б.пр.