И тъй, какво да прави сега? Един разгневен и отмъстителен полицай може да създаде неприятности. Големи неприятности. Шумен арест на обществено място, може би няколко изстрела напосоки и накрая забавление в стил четирима срещу един зад решетките в местния участък, където не можеш да отговориш на удара, без да задълбочиш още повече правните си проблеми. После ред неудобни въпроси, защото Ричър рядко носеше документи или каквото и да било друго, освен четка за зъби и около две хиляди долара в джоба на панталона си. Това стигаше, за да го обявят за съмнителна личност. Не му мърдаше обвинение в посегателство срещу полицейски служител. В Тексас това сигурно се смяташе за сериозна работа. Изникнали като по чудо свидетели щяха да се кълнат, че е нападнал човека предумишлено и без никакъв повод. Като нищо можеха да му лепнат ефективна присъда. И да го вкарат за срок от седем до десет години в някое крайно неприятно изправително заведение. Което определено не заемаше първо място в списъка на желанията му.
Следователно доблестта трябваше да отстъпи място на благоразумието. Той пъхна в джоба си четката за зъби, прекоси стаята и отвори прозореца. Откачи мрежата и я пусна на земята. Скочи навън, затвори прозореца, върна мрежата на място и тръгна през празния паркинг към най-близката улица. Зави надясно и продължи да върви, докато една ниска сграда закри мотела. Огледа се за автобуси. Нямаше. Потърси таксита. Нито едно на хоризонта. Тогава протегна ръка настрани и вдигна палец. По негови сметки трябваше да си намери транспорт за десетина минути, преди ченгетата да приключат с мотела и да плъзнат по улиците. Десет минути, в краен случай петнайсет.
А това означаваше, че няма да успее. Просто нямаше как да стане. В седем и трийсет и девет сутринта температурата вече пълзеше към четирийсет градуса. В подобна жега нито един шофьор на света не би отворил колата дори колкото да го пусне вътре, камо ли за някакви преговори относно крайната цел. Значи своевременното откриване на превозно средство щеше да се окаже невъзможно. Абсолютно невъзможно. Беше толкова сигурен, че почна да обмисля алтернативни планове. Но се оказа, че греши. Целият ден щеше да бъде една безкрайна поредица от изненади.
Убийците бяха трима, двама мъже и една жена. Като истински професионалисти те не работеха в своя щат. Базата им беше в Лос Анджелис, а връзките си осъществяваха чрез посредник в Далас и още един в Лас Вегас. Бяха в занаята от десет години и много ги биваше да вършат онова, с което се занимаваха — тоест да отстраняват проблеми навсякъде из югозападните щати и да оцеляват, за да си приберат хонорара, а после отново да вършат същото всеки път, щом някой ги помоли. Десет години без следа от проблем. Добър екип. Усърден, изобретателен, педантичен. Един от най-добрите в странния малък свят на наемните убийци. И напълно приспособен към професията. Тримата бяха сиви, невзрачни, скучни, анонимни. Погледнати заедно, приличаха на служители от клон на компания за фотокопирни машини, свикани на конференция на търговските представители.
Не че някой друг освен жертвите можеше да ги види заедно. Пътуваха поотделно. Единият винаги пристигаше с кола, а другите двама със самолет, задължително по различни маршрути. Шофьорът беше единият от мъжете, защото целяха да бъдат незабележими, а жена на дълъг път с автомобил привлича вниманието малко повече, отколкото мъж. Колата винаги беше под наем, взета от летището в Лос Анджелис, от което се наемат най-много превозни средства в света. Задължително избираха обикновен седан с белезникав цвят, който да не бие на очи. Винаги представяха истинска шофьорска книжка и истинска кредитна карта, издадена в далечен щат на името на несъществуващ човек. Шофьорът изчакваше навън на тротоара и се отправяше към гишето с тълпата от поредния натоварен полет, когато щеше да бъде просто едно непознато лице сред стотици други. Беше дребен, мургав и незабележим, носеше ръчен багаж и имаше изнурен вид както всички останали.
Той попълни документите на гишето, взе летищния автобус до паркинга и откри колата, която бе наел. Метна чантите в багажника, изчака проверката на изхода и потегли под ослепителното слънце. Четирийсет минути обикаля безцелно по магистралите из предградията, за да се увери, че не го следят. После отби към Западен Холивуд и накрая паркира до малък гараж на една тясна уличка зад бутик за дамско бельо. Без да спира двигателя, той отключи гаража, отвори багажника и замени ръчните чанти с два големи куфара от дебела черна пластмаса. Единият беше много тежък. Именно заради тежкия куфар му се налагаше да пътува с кола. Вътре имаше разни неща, които не биваше да минават през скенерите по летищата.