Агата Кристи
Смъртоносната подправка
— Хайде, мисиз Би — обади се насърчително сър Хенри Клидъринг.
Домакинята, мисиз Бентри, го изгледа с хладен укор.
— Вече ви казах да не ме наричате мисиз Би. Несериозно е.
— Тогава Шехерезада.
— И още по-малко съм Ше… Как й беше името? Никога не мога да разкажа нещо както трябва; питайте Артър, ако не ми вярвате.
— Във фактите те бива, Доли — забеляза полковник Бентри, — но си зле с оцветяването им.
— Така е. — И тя удари с ръка по каталога за луковици, който лежеше на масата пред нея. — Слушах всички ви и направо се чудя как го правите: „Той каза, тя каза, ти се питаше, те мислеха, всички предполагаха.“ Е; просто не мога така. Освен това не зная нищо, което да разкажа.
— Не ни се вярва, мисиз Бентри — заяви доктор Лойд. Той поклати закачливо посивялата си глава, изразявайки недоверие.
И възрастната мис Марпл се обади с тихия си глас:
— Наистина, мила…
Мисиз Бентри все така упорито отказваше, като клатеше глава.
— Грижи около прислужниците, около намирането на момиче за съдовете, ходене до града за облекло и на зъболекар, ежегодните конни състезания в Аскът, които Артър ненавижда, и най-сетне градината…
— А! — обади се доктор Лойд. — Градината! Всички знаем кое ви е най-скъпо на сърцето, мисиз Бентри.
— Сигурно е приятно човек да има градина забеляза Джейн Хелиър, красивата млада актриса. — При условие, че не трябва да копаеш и да захабяваш ръцете си. Толкова обичам цветя.
— Градината! — повтори сър Хенри. — Не можем ли да почнем оттук? Хайде, мисиз Би. Отровната луковица, опасните нарциси, смъртоносната подправка.
— Добре, че споменахте — каза мисиз Бентри. — Тъкмо ме подсетихте. Артър, нали помниш онази история в Клодъръм корт? Със стария сър Амброуз Бърси. Спомняш ли си за какъв изискан, очарователен старец го мислехме?
— Да, разбира се. Да, това беше странна история. Продължавай, Доли.
— По-добре ти я разкажи, мили.
— Глупости, продължавай. Всеки сам да си кара колата. Аз току-що приключих.
Мисиз Бентри си пое дълбоко дъх. Сключи ръце, а по лицето й се изписа силно напрежение. Заговори бързо и леко.
— Всъщност няма много за разказване. Смъртоносната подправка — така е останало в съзнанието ми, макар в себе си да го наричам пелин и лук.
— Пелин и лук ли? — попита доктор Лойд.
Мисиз Бентри кимна.
— Ето как стана — започна тя. — Артър и аз прекарахме известно време при сър Амброуз Върси в Клодъръм корт и един ден по погрешка (твърде нелепа, според мен) с пелина били откъснати и доста листа от напръстниче. Патиците за вечеря бяха гарнирани с тях и всички се почувствувахме много зле, а едно момиче, на което сър Амброуз бе настойник, почина, горкото.
Тя спря.
— Боже мой — каза мис Марпл, — колко трагично.
— Нали?
— Е — попита сър Хенри, — и после?
— После нищо — отговори мисиз Бентри. — Това е всичко.
Всички ахнаха. Макар да бяха предварително предупредени, не бяха очаквали толкова къс разказ.
— Скъпа госпожо — възрази сър Хенри, — не може да е всичко. Това, което казахте, е трагично събитие, но в никакъв случай не е загадка.
— Е, разбира се, че има още — съгласи се мисиз Бентри, — но ако ви разкажа, ще отгатнете.
Тя погледна предизвикателно присъствуващите и додаде огорчено:
— Казах ви, че не мога да украсявам и да представям нещата така, че да приличат на истински разказ.
— Аха! — възкликна сър Хенри. Той се изправи в стола си и намести монокъла си. — Много добре знаете, Шехерезада, че това е най-забавното. Предизвиквате нашата находчивост. Не съм уверен, че не сте го направили нарочно, за да събудите любопитството ни. Мисля, че ни предстоят няколко бързи тура на „Двадесет въпроса“. Мис Марнл, ще започнете ли?
— Бих искала да зная нещо за готвачката — каза мис Марпл. — Трябва или да е била твърде глупава, или много неопитна.
— Тя просто беше глупава — заяви мисиз Бен-три. — След нещастието много плака и твърдеше, че са й донесли листата в кухнята и откъде тя е можела да знае, че не са пелин?
— Очевидно не е човек, който мисли за себе си — забеляза мис Марпл. — Навярно е била възрастна жена и, предполагам, много добра готвачка?
— Превъзходна — потвърди мисиз Бентри.
— Ваш ред е, мис Хелиър — обади се сър Хенри.
— О! Искате да кажете да задам въпрос? — Докато Джейн мислеше, настана тишина. Накрая тя безпомощно призна: — Наистина… не знам какво да попитам.
Хубавите й очи гледаха умолително сър Хенри. — Защо не за dramatis personae1, мис Хелиър? Тя продължаваше да гледа объркано.
— Героите по реда на появяването им — поясни меко сър Хенри.