— Не! — примоли ѝ се той, но беше прекалено късно.
Дрипавото ѝ палто изплющя и се разпери и в следващия момент вече я нямаше. Наведе се напред и погледна в мрачната шахта. Заля го студен полъх, примесен с миризмата на кал и стъпкана растителност — миризмата на пръстта под града.
— Не!
Нападателката беше скочила! Беше скочила, за да се измъкне от града и да намери смъртта си! Хестър Шоу. Трябваше да запомни това име и да изрече молитва за нея към един от многобройните богове на Лондон.
Няколко фигури се появиха от пушека. Полицаите приближаваха предпазливо, като някакви изплашени раци. Водеше ги Валънтайн, който бягаше пред тях. В сенките под един от резервоарите Том забеляза младия инженер. Беше шокиран. Опита се да му се усмихне, но имаше чувството, че лицето му е замръзнало. В следващия момент го заля поредната доза гъст пушек и закри всичко.
— Том! Добре ли си? — попита го Валънтайн, който едва се беше изморил от дългото преследване. — Къде е тя? Къде е момичето?
— Мъртва е! — отговори неуверено той.
Главният историк се наведе над парапета до него и надникна в шахтата. Сенките на носещия се пушек затанцуваха върху лицето му като паяжини. Имаше някакъв странен блясък в очите му, а лицето му беше сериозно, пребледняло и изплашено.
— Видя ли я, Том? Имаше ли белег?
— Да — отвърна момчето и се зачуди откъде Валънтайн знаеше това. — Лицето ѝ беше отвратително! Едното ѝ око го нямаше, а носът ѝ… — Сети се за ужасното нещо, което му беше изкрещяла. — Тя каза, че… — Не беше напълно сигурен дали трябва да сподели с главния историк думите ѝ, та това беше лъжа, пълна лудост. — Тя каза, че името ѝ е Хестър Шоу.
— Велики Куърк! — изсъска Валънтайн, а Том се отдръпна назад и съжали за честността си. Когато обаче вдигна отново поглед, главният историк му се усмихваше мило, а очите му бяха пълни с тъга. — Не се тревожи, Том — каза той. — Съжалявам…
Момчето усети голямата му нежна ръка върху рамото си и след това — не разбра как се случи — извъртане, избутване, блъскане през парапета на шахтата за отпадъци и в следващия момент падаше като Хестър Шоу. Не успя да се хване за нищо по гладкия метал. Той ме блъсна! — помисли си Том. Беше повече изумен, отколкото изплашен, когато черното гърло го погълна в своята мрачна прегръдка.
4.
Безлюдните територии
Тишина. Тишина. Не можеше да я проумее. Дори когато Лондон не се движеше, се носеше някакъв шум от спалното помещение — бръмченето на вентилаторите, дрънченето на далечните асансьори, хъркането на другите чираци в съседните легла. Но сега — тишина. В интерес на истината, всичко го болеше. Леглото му беше някак си странно и когато раздвижи ръце, усети нещо студено и мазно да се точи между пръстите му като…
КАЛ! Изправи се до седнало положение и си пое дълбоко въздух. Не се намираше в спалното помещение на чираците трета степен. Лежеше на една голяма, стръмна кална могила, точно на ръба на дълбок ров. На слабата перлена светлина на зората видя момичето с обезобразеното лице да седи до него. Ужасният му сън как пада в обгорената шахта за отпадъци беше истина: беше изпаднал от Лондон и сега се беше озовал сам с Хестър Шоу на голата земя!
Простена от ужас. Момичето му хвърли бърз поглед и пак се извърна от него.
— А, значи си жив — каза тя. — Реших, че си умрял. — Звучеше така, сякаш не ѝ пукаше дали е щял да оживее, или не.
Том се повдигна на четири крака — така само коленете, пръстите на краката и дланите му бяха в калта. Видя, че ръцете му са голи, и когато погледна надолу, осъзна, че натъртеното му тяло също е голо до кръста. Туниката му лежеше смачкана в калта наблизо, но не можа да открие ризата си, докато не пропълзя по-близо до обезобразеното момиче и не разбра, че я беше накъсало на ивици, за да превърже ранения си крак.
— Хей! — оплака се той. — Тази беше една от най-хубавите ми ризи!
— Е, и? — отвърна Хестър, без да го погледне. — Този крак е един от най-хубавите ми.
Том си облече туниката. Тя беше скъсана и мръсна от падането му в шахтата за отпадъци. Цялата беше станала на дупки и пропускаше студения въздух на Безлюдните територии. Той се сви. Целият трепереше. Валънтайн ме блъсна! Той ме блъсна и паднах в шахтата, озовах се в Безлюдните територии! Той ме блъсна… Не, не може да го е направил. Сигурно е било грешка. Подхлъзнал съм се, а Валънтайн се е опитал да ме хване, това трябва да се е случило.
Хестър Шоу приключи с превързването, изправи се и изръмжа от болката, когато дръпна мръсните си и втвърдени от кръвта панталони над раната. Метна на Том онова, което беше останало от ризата му — един безполезен парцал.