— Трябваше да ме оставиш да го убия — каза Хестър, извърна се и закуцука енергично нагоре по стръмната кална могила.
Том стоеше и я гледаше. Беше прекалено шокиран и изумен, за да помръдне. Едва когато момичето се скри зад върха, осъзна, че не желае да остава тук сам; предпочиташе всякаква компания, дори нейната, пред тишината.
Хвърли разкъсаната риза настрани и побягна след Хестър, като се хлъзгаше в гъстата, лепкава кал и удряше пръстите на краката си в някой камък или изтръгнат корен. Дълбокият ров зееше от лявата му страна и когато стигна до върха, видя, че е само един от стотина подобни. Огромните следи от вериги, оставени от Лондон, се простираха напред в далечината. Том забеляза своя град — тъмна форма на фона на просветляващото източно небе, обгърната от дима на двигателите му. Изпита студения бич на носталгията. Всички, които познаваше, се намираха на борда на тази смаляваща се планина, всички освен Хестър, която крачеше гневно след Лондон и влачеше ранения си крак.
— Спри! — изкрещя Том, който се придвижваше в нещо средно между бягане и газене, за да я догони. — Хестър! Госпожице Шоу!
— Остави ме на мира! — сопна му се тя.
— Къде отиваш?
— Трябва да се върна в Лондон, не е ли очевидно? Бяха ми необходими две години, за да го намеря. Тътрех се пеш из Безлюдните територии, като се качвах на малки градчета с надеждата, че Лондон ще ги намери и погълне. И когато най-накрая се озовах на борда му и пред Валънтайн, който се навърташе около станциите, точно както ми бяха казали боклучарите, какво се случи? Някакъв идиот ми попречи да му изтръгна сърцето, както заслужава. — Хестър спря и се обърна към Том. — Ако не си беше пъхал носа в чуждите работи, сега щеше да е мъртъв, а аз да легна до него, да умра и да намеря покой!
Момчето я погледна и преди да успее да се спре, очите му се наляха със сълзи. Ненавиждаше се, че изглежда като глупак пред Хестър Шоу, но така му идваше отвътре. Шокът от случилото се и мисълта, че беше изоставен тук, бяха съкрушителни. Горещи сълзи потекоха по лицето му и образуваха бели вадички върху мръсните му бузи.
Хестър, която тъкмо имаше намерение да се извърне, се спря и го изгледа, сякаш не знаеше какво се случва с него.
— Ти плачеш! — констатира най-накрая тя. Думите ѝ бяха нежни и звучеше изненадано.
— Съжалявам! — подсмръкна Том.
— Аз никога не плача. Не мога. Не плаках дори когато Валънтайн уби мама и тате.
— Какво? — Гласът на Том беше колеблив заради сълзите. — Господин Валънтайн никога не би направил подобно нещо! Катрин каза, че не е бил способен дори да застреля малко вълче. Лъжеш!
— Как така се озова тук тогава? — попита го подигравателно Хестър. — Той те блъсна след мен, нали? Само защото ме видя.
— Лъжеш! — повтори Том, но си спомни онези големи ръце, които го блъснаха, спомни си падането и онзи странен блясък в очите на археолога.
— Е? — настоя момичето.
— Той ме блъсна! — измърмори изумен Том.
Хестър Шоу само сви рамене, сякаш казваше: Видя ли? Разбра ли какъв е в действителност? След това се обърна и продължи да върви.
Момчето побърза да я настигне.
— Ще дойда с теб! Аз също трябва да се върна в Лондон! Ще ти помогна!
— Ти? — Момичето се разсмя и се изплю в калта в краката му. — Мислех те за човек на Валънтайн. А сега искаш да ми помогнеш да го убия?
Том поклати глава. Не знаеше какво иска. Част от него продължаваше да се надява, че всичко е просто една грешка и Валънтайн е добър, мил и смел човек. Определено не искаше да умира и да оставя Катрин без баща… Но така или иначе трябваше някак да се върне в Лондон, а не можеше да се справи сам. Освен това се чувстваше отговорен за Хестър Шоу. В крайна сметка негова беше вината, че я раниха.
— Ще ти помогна да вървиш — отвърна той. — Ранена си. Нуждаеш се от мен.
— Не се нуждая от никого — заяви яростно тя.
— Ще тръгнем заедно след Лондон — обеща Том. — Аз съм член на Гилдията на историците. Те ще ме послушат. Ще кажа всичко на господин Померой. Ако Валънтайн наистина е сторил нещата, които ми казваш, то тогава законът ще се разправя с него!
— Законът? — намръщи се Хестър. — Валънтайн е законът в Лондон. Нима не е той любимецът на лорд-кмета? Нали е главен историк? Не, той ще ме убие, ако аз не го убия първа. Вероятно ще убие и теб. Хррряс! — Момичето се престори, че изважда меч от канията и промушва гърдите на Том.
Слънцето изгряваше и от калта беше започнала да се издига пара. Лондон продължаваше да се движи и беше станал по-малък от последния път, когато го видя. Обикновено градът спираше за няколко дни, когато се беше нахранил, и една част от мозъка на Том, която още не беше блокирала, се питаше: Къде, да го вземат мътните, отива?