В този момент Хестър се спъна и падна, а раненият ѝ крак се озова под нея. Момчето побърза да я хване. Тя не му благодари, но също така не го отблъсна. Той сложи ръката ѝ около раменете си и я вдигна на крака. Двамата се затътриха по калния хребет от коловозите на Лондон, които водеха на изток.
5.
Лорд-кметът
На сто и петдесет километра пред тях слънцето огряваше Съркъл парк, тази елегантна поредица от морави и градини, които заобикаляха първия етаж. То се отразяваше в декоративните езера и пътеки, които лъщяха от влагата, и проблясваше върху белите метални кули на Клио Хаус, вилата на Валънтайн, която се издигаше насред мрачни кедрови дървета като някаква гигантска раковина, изхвърлена от ужасяващ прилив.
Катрин се събуди в стаята си на последния етаж и се загледа в слънчевите лъчи, които си проправяха път през покритите с черупки на костенурки капаци на прозорците ѝ. Чувстваше се нещастна, но първоначално нямаше представа защо.
След това си спомни предишната вечер, нападението в Търбуха и как онзи окаян и сладък млад чирак се спусна да преследва нападателката и намери смъртта си. Самата тя беше тичала след баща си, но когато стигна до шахтата за отпадъци, всичко беше вече приключило. Друг един млад чирак инженер се олюляваше наблизо, а шокираното му лице беше бяло като гуменото му палто. Зад него се намираше баща ѝ, заобиколен от полицаи, и също изглеждаше блед и разгневен. Никога досега не го беше виждала такъв, нито пък беше чувала този негов груб и неестествен глас, с който ѝ изкрещя да се прибира право у дома.
Част от нея просто искаше да се свие на топка и да продължи да спи, но трябваше да го види и да се увери, че е добре. Махна юргана от себе си и стана. Събра нахвърляните по пода дрехи от миналата вечер, които все още миришеха на дима от пещите, и ги навлече.
Излезе в коридора, който беше леко наклонен, с кръгъл таван, и се виеше като вътрешността на амонит1. Тръгна бързо по него, като се спря уважително пред статуята на Клио, богинята на историята, която се намираше в една ниша пред вратата на трапезарията. В други ниши бяха прибрани съкровищата, които баща ѝ носеше от експедициите си — парчета от грънци, части от компютърни клавиатури и ръждясали метални черепи на преследвачи, онези странни полумеханични войници от една забравена война. Напуканите им стъклени очи се взираха злобно в нея, когато мина покрай тях.
Баща ѝ пиеше кафе в атриума — голямото открито пространство в центъра на къщата. Все още беше облечен в халата си, а издълженото му лице беше сериозно, докато крачеше напред-назад между саксиите с папрати. Един бърз поглед беше достатъчен на Катрин, за да разбере, че не беше мигвал цяла вечер.
— Татко? Какво се случи? — попита тя.
— О, Кейт! — Той отиде при нея и я прегърна силно. — Каква нощ само!
— Онова бедно момче — прошепна Катрин. — Бедният Том! Предполагам, че не са… намерили нищо?
Валънтайн поклати глава.
— Нападателката го повлече със себе си, когато скочи. Двамата са били погълнати от калта на Безлюдните територии или са били премазани от веригите.
— О — прошепна Катрин и седна на ръба на масата, като дори не забеляза кога Куче дойде и отпусна голямата си глава на коляното ѝ.
Бедният Том! — помисли си тя. Той беше толкова сладък и мил. Наистина го харесваше. Дори смяташе да помоли баща си да го вземе на работа в Клио Хаус, за да могат двамата с Куче да го опознаят по-добре. Но вече беше мъртъв — душата му беше отлетяла в Мрачните владения, а тялото му лежеше в студената кал някъде далеч зад града.
— Лорд-кметът не е доволен — заяви Валънтайн и погледна часовника. — Някаква нападателка се разхожда свободно в Търбуха по време на първия ден на Лондон в Ловния район. Идва лично, за да обсъдим въпроса. Ще седнеш ли при мен, докато го чакам? Може да хапнеш от закуската ми, ако желаеш. Има кафе, кифлички, масло. Въобще нямам апетит.
Катрин също нямаше, но погледна храната и забеляза дрипавата кожена раница в далечния край на масата. Това беше същата раница, която нападателката изпусна в Търбуха миналата вечер. Съдържанието ѝ беше пръснато наоколо като експонати в някакъв странен музей: метален термос, аптечка, канап, няколко парчета сушено месо, които изглеждаха по-твърди от езиците на стари ботуши, и намачкан лист хартия на петна, върху който с телбод беше захваната снимка. Катрин го взе. Това беше идентификационна карта, издадена от град на име Строул — беше мръсна, избледняла и се разпадаше по краищата. Преди да прочете написаното, погледът ѝ се спря на снимката. Ахна.
1
Изчезнали мекотели от клас Главоноги с многокамерна спираловидна черупка с диаметър от няколко сантиметра до два метра. — Б.пр.