— Татко! Лицето ѝ!
Валънтайн се обърна, видя я, че държи документа, и го изтръгна от ръката ѝ с гневен крясък:
— Не, Кейт! Не гледай това! Никой не бива да го вижда…
Баща ѝ извади запалката си и внимателно подпали ъгълчето на картата, след което я остави да изгори в пепелника на бюрото си. Когато приключи, отново започна да крачи насам-натам. Катрин седна и се загледа в него. През десетте години, в които живееше в Лондон, го смяташе не само за свой баща, но и за най-добрия си приятел. Харесваха едни и същи неща, смееха се на едни и същи шеги и никога нямаха тайни един от друг. Сега обаче ѝ беше повече от ясно, че крие нещо за това момиче. Никога не го беше виждала толкова разтревожен.
— Коя е тя, татко? — попита Катрин. — Да не би да я познаваш от някоя от твоите експедиции? Толкова е млада и… Какво се е случило с лицето ѝ?
Чуха се стъпки, почукване на вратата и в помещението влезе Пюси.
— Лорд-кметът пристига, шефе.
— Толкова скоро? — учуди се Валънтайн.
— М’че да. Генч тъкмо го е видял да минава през парка с бръмбара си. Каза, че не изглеждал много щастлив.
Валънтайн също не изглеждаше щастлив. Взе робата си от облегалката на стола, където беше захвърлена, и се опита да се приведе в представителен вид. Катрин пристъпи напред, за да му помогне, но той я отпрати, затова тя само го целуна по бузата и побърза да се махне. Куче се влачеше подире ѝ. През големите овални прозорци на приемната видя официалния бял бръмбар, който стигна до портите на Клио Хаус. Отряд войници тичаха пред него, облечени в яркочервената броня на бийфийтърите. Това беше личната охрана на лорд-кмета. Те заеха позиции около градината като грозни градински украшения, когато Генч и още един слуга побързаха да отворят стъклопластовия капак. Лорд-кметът излезе от превозното си средство и закрачи към къщата.
Магнъс Кроум управляваше Лондон от близо двайсет години, но все още не приличаше на лорд-кмет. В историческите книги на Катрин тези хора бяха закръглени, весели и червендалести, а Кроум беше слаб като стара врана и два пъти по-мрачен. Дори не носеше алената роба, която беше гордостта и радостта на другите кметове, а все още се обличаше в дългото си бяло гумено палто и носеше червеното колело на Гилдията на инженерите върху челото си. Предишните лорд-кметове бяха премахнали знаците на своите гилдии, за да покажат, че служат на цял Лондон, но нещата се бяха променили, когато Кроум взе властта — и макар някои да говореха, че не е честно едновременно да е господар на инженерите и лорд-кмет, не отричаха, че се справя доста добре с управлението на града.
Катрин не го харесваше. Никога не го беше харесвала, макар че се отнасяше много добре с баща ѝ, и не ѝ се щеше да го вижда тази сутрин. Веднага щом чу пневматичната врата да се разтваря като ирис, тя продължи по коридора и повика Куче да я последва. Спря, когато стигна до първия му завой. Скри се в една плитка ниша и допря върховете на пръстите си върху вълка, за да не шава много. Усещаше, че баща ѝ е загазил, и нямаше намерение да го остави да пази от нея тайни, като че ли е още някакво си малко момиченце.
Няколко секунди по-късно видя Генч да се появява на вратата на атриума. Стискаше шапката си в ръце.
— Оттук, Ваше почитаемо благородство — измърмори той и се поклони. — Внимавайте къде стъпвате, Ваша чест.
Кроум вървеше след него. Спря се за момент и се заозърта с резките движения на влечуго. Катрин видя как погледът му мина през коридора като вятър от Ледената пустош. Тя се присви още повече в нишата и се замоли на Куърк и Клио да не я види. За момент чу дишането му и слабото скърцане и шумолене на гуменото му палто. Генч го покани в атриума и опасността премина.
Положила длан върху нашийника на Куче, Катрин пристъпи обратно към вратата и се заслуша. Чуваше гласа на баща си и си представяше как той стои до декоративния фонтан, докато хората му приканват Кроум да се настани удобно. Той започна да любезничи относно времето, но хладният и твърд глас на лорд-кмета го прекъсна:
— Прочетох доклада ти от снощното приключение, Валънтайн. Уверяваше ме, че си се погрижил за цялото семейство.
Катрин се отдръпна от вратата, сякаш я беше изгорила. Как смееше този дъртак да говори така на баща ѝ! Не искаше да слуша повече, но любопитството ѝ я пребори и тя отново притисна ухо до дървото.