— Бездруго нямаме доктор в Бързодом — засмя се Рейланд. — Нито един. Що се отнася до храната… Е, времената са трудни. Разполагате ли с нещо, което можете да изтъргувате за храна?
Том потупа джобовете на туниката си. Имаше малко пари, но те бяха от Лондон и едва ли щяха да имат някаква стойност за Орм Рейланд. Ръката му напипа още нещо, нещо твърдо. Това беше сидито, което намери в Търбуха. Извади го и го погледа натъжен известно време, преди да го подаде на стареца. Смяташе един ден да го подари на Катрин Валънтайн, но сега храната беше по-важна.
— Красиво! Много красиво! — призна Орм Рейланд и наклони диска на една страна, за да се наслади на създаваната от него дъга. — Не е от голяма полза, но може да ви осигури покрив над главата за няколко вечери и малко ядене. Не го бива много, имайте предвид, ама все е по-добре от нищо…
Старецът беше прав: храната наистина не я биваше много, но Том и Хестър ядоха с огромен апетит, след което подадоха купичките си за допълнително.
— Прави се предимно от водорасли — обясни Орм Рейланд, докато съпругата му сипваше втора порция от синкавата каша. — Отглеждаме ги във варели под главното машинно отделение. Не е особено приятна, но поддържа тялото и душата заедно, когато няма достатъчно плячка, а казано между нас, плячката никога не е била толкова оскъдна. Затова много се зарадвахме, когато се натъкнахме на тази купчина боклуци.
Том кимна, отпусна се в стола си и огледа жилището на семейство Рейланд. То представляваше малка стая във формата на пита кашкавал — не можеше да повярва, че един кмет живее в подобна мизерия, но като се замисли малко повече, установи, че и Орм Рейланд не прилича особено на кмет. Опърпаният старец управляваше град, съставен предимно от собственото му семейство — синове, дъщери, внуци, племенници и техните съпрузи и съпруги, които бяха срещнали в градове, с които са се разминали.
Рейланд не приличаше на щастлив човек.
— Не е особено забавно да управляваш самоходен град — все повтаряше той. — Не, въобще не е забавно, никак даже. Имаше времена, в които малък град като Бързодом си караше съвсем безопасно — толкова сме нищожни, че другите градове не си правеха труда да ни изядат. Но не и сега. Не когато плячката е толкова оскъдна. Всички искат да ни погълнат. Онзи ден едва избягахме от един град. Беше от онези Villes Mobiles2, дето говорят на франкиш. Питам ви, от каква полза би бил Бързодом на чудовище като него? Няма да му стигнем дори за кътния зъб. Но въпреки това ни преследва.
— Явно градът ви е много бърз — каза Том.
— О, да — съгласи се Рейланд ухилен, а съпругата му добави:
— Сто и шейсет километра в час максимална скорост. Благодарение на съпруга ми. Той е истински магьосник с онези големи двигатели.
— Може ли да ни помогнете? — попита Том и се наведе напред. — Трябва да стигнем до Лондон, и то възможно най-скоро. Сигурен съм, че можете да го настигнете и дори да намерите още купчини с отпадъци по пътя…
— Благословен да си за добрите си намерения, момко — прекъсна го Рейланд и поклати глава. — Обаче онова, което Лондон изхвърля, не си струва пътя. Вече всичко се рециклира и затова плячката е толкова оскъдна. За бога, помня времена, в които отпадъчните купчини на градовете осейваха Ловния район като планини. О, каква плячка имаше тогава! Но не и сега. Освен това — добави старецът и потрепери — не бих приближил собствения си град до Лондон или до някой друг от големите. Човек не може да им има доверие в наши дни. Ще се обърнат и ще ни схрускат за закуска. Хрус! Не, не.
Том кимна и се опита да не показва разочарованието си. Хвърли поглед на Хестър, но тя беше оборила глава — или спеше, или беше изпаднала в безсъзнание. Надяваше се да е от дългото ходене и пълния стомах, но когато се опита да стане, за да провери дали е добре, Рейланд каза:
— Знаеш ли какво, момко, ще ви отведем до Сборището!
— Докъде?
— До Търговското сборище! Мястото, на което се събират малките градчета. Намира се на два дни път югоизточно оттук. Така или иначе се бяхме насочили натам.
— Ще има много градове — съгласи се госпожа Рейланд. — Дори никой да не иска да закара теб и приятелката ти до Лондон, съвсем скоро ще намерите някой аеротърговец, който да го стори. На Сборището винаги има такива.
— Аз… — започна Том и млъкна.
Не се чувстваше много добре. Стаята сякаш се залюля, а след това се размаза като картина на лошо настроен наблюдателен екран. Погледна към Хестър и установи, че се е изплъзнала от стола си и паднала на пода. Боговете на дома Рейланд му се хилеха от олтарите си по стената, а един от тях като че ли му заговори с гласа на Орм: