Катрин и баща ѝ вървяха през огрения от слънцето парк. Хангарът и металният перон пред него бяха изпълнени с хора и бръмбари. Пюси и Генч товареха „Асансьора“ с провизии за предстоящия полет. Куче избърза напред, за да помирише касетките и бидоните с консервирано месо, подемен газ, лекарства, инструменти за поправка, слънцезащитен лосион, противогази, огнеупорни костюми, оръжия, дъждобрани, палта, оборудване за картографиране, портативни печки, чорапи, пластмасови чаши, три надуваеми лодки и един кашон, на който пишеше: „Патентованите тинеходни обувки на Пинк за Безлюдните територии — никой не затъва с Пинк!“
Внушителният дирижабъл стоеше в сянката на хангара и ги чакаше, а лъскавият му черен брониран балон беше покрит с брезенти. Както обикновено Катрин се развълнува при мисълта, че този огромен летателен апарат ще отведе баща ѝ в небето… и малко се натъжи, че я оставя сама, защото се страхуваше, че може да не се завърне.
— О, така ми се иска да дойда с теб! — каза тя.
— Не и този път, Кейт — отвърна Валънтайн. — Вероятно един ден и това ще стане.
— Защото съм момиче ли? — учуди се Катрин. — Това не е важно. Искам да кажа, че в древни времена на жените е било позволено да правят всичко, което и мъжете, а и аеротърговията е пълна с жени авиатори. Даже и ти си се ползвал от услугите на жена пилот по време на американското си пътешествие. Помня, че съм виждала нейни снимки…
— Не е заради това, Кейт — отвърна баща ѝ и я прегърна. — Може би ще бъде опасно. Както и да е, не искам да се превръщаш в дрипав пътешественик като мен. Искам да останеш тук, да завършиш училище и да се превърнеш в една уважавана и красива дама от Хай Лондон. Но повече от всичко искам да накараш Куче да спре да ми препикава консервите със супа…
Когато вълкът беше издърпан настрани и скастрен, двамата седнаха в сянката на хангара.
— Поне ще ми кажеш ли какво е това толкова важно и опасно място, на което отиваш? — попита Катрин.
— Не бива — отвърна Валънтайн и я погледна с ъгълчето на окото си.
— О, я стига! — засмя се тя. — Нали сме най-добри приятели? Знаеш, че няма да кажа на никого. А и отчаяно искам да разбера накъде се е запътил Лондон! Всички в училище се чудят. Дни наред пътуваме на изток с висока скорост. Не спряхме дори когато изядохме Солекоп…
— Виж, Кейт — започна баща ѝ, — истината е, че Кроум ме помоли да хвърля един поглед на Шан Гуо.
Шан Гуо беше водещата нация на Лигата на антимобилистите — варварски алианс, който контролираше стария индийски субконтинент и каквото е останало от Китай, защитен от гладните градове от величествена верига от планини и тресавища, които представляваха източната граница на Ловния район. Катрин беше научила всичко това в часовете по география. Съществуваше само един проход между тези планини и той беше защитен от страховития град крепост Батмунк Гомпа, Защитната стена, под чиито оръжия стотици градове бяха отблъснати през първите няколко века от Задвижването.
— Защо там? — попита тя. — Лондон не бива да отива натам!
— Не съм казвал подобно нещо — отвърна Валънтайн. — Но един ден може да се наложи да отидем в Шан Гуо и да разрушим защитите на Лигата. Знаеш колко е оскъдна вече плячката. Градовете започват да гладуват и да се обръщат един срещу друг.
Катрин потръпна.
— Сигурно съществува друго решение на проблема — възпротиви се тя. — Не може ли да говорим с лорд-кметовете на другите градове и да измислим нещо?
Валънтайн се засмя.
— Опасявам се, че не така работи градският дарвинизъм, Кейт. Светът ни се гради точно на това — градовете се изяждат един друг. Но ти не трябва да се тревожиш. Кроум е велик човек и ще намери начин.
Катрин кимна, не особено доволна от отговора. В очите на баща ѝ отново се беше появил онзи особен поглед, като че ли нещо го преследва. Все още не ѝ беше казал нищо за онова момиче, което го нападна, а сега осъзна, че крие и още нещо от нея, нещо относно тази експедиция и плановете на лорд-кмета за Лондон. Дали всичко не беше някак свързано? Не можеше да го пита директно за нещата, които беше подочула в атриума, без да си признае, че го е шпионирала, но за да види какво ще отговори, реши да го провокира.
— Това има ли нещо общо с онова обезобразено момиче? Тя ли е от Шан Гуо?
— Не — отвърна рязко Валънтайн и лицето му пребледня на мига. — Това момиче е мъртво, Кейт, и няма причина повече да се тревожиш за него. Хайде. — Баща ѝ бързо се изправи. — Разполагаме с още няколко дни заедно, преди да замина, така че да се възползваме от тях. Ще си седим край огъня, ще ядем препечени филийки с масло и ще си говорим за старите времена. Няма да мислим за… за някакво си бедно и грозно момиче.