Докато вървяха хванати под ръка в парка, една сянка надвисна над тях — отлитащ от Инженериума „Ястреб 90“.
— Виждаш ли? — побутна го Катрин. — Гилдията на инженерите си има собствени летателни апарати. Мисля, че е ужасно от страна на Магнъс Кроум да те изпрати далеч от мен.
Баща ѝ не отговори нищо, а просто засенчи очи, за да погледа как белият дирижабъл обикаля Горния етаж и бързо отлита на запад.
8.
Търговското сборище
Том сънуваше Катрин. Двамата вървяха хванати под ръка през добре познатите зали на Музея, но сега в тях нямаше уредници или членове на Гилдията, които постоянно да му заповядват „Излъскай пода, Натсуърти!“ или „Почисти прахта на стъкларията от 43-ти век“. Той я развеждаше наоколо, все едно притежаваше мястото, а тя му се усмихваше, докато ѝ разказваше интересни работи за макетите на дирижаблите и за чудесния модел на Лондон. През цялото време се чуваше някаква странна и стенеща музика и едва когато стигнаха до галерията по естествена история, осъзнаха, че синият кит им пее.
Сънят избледня, но странните тонове на китовата песен се запазиха. Том лежеше на вибрираща дървена палуба. От двете му страни се издигаха дървени стени, а от пролуките между дъските се процеждаше слънчева светлина. Над главата му висеше налудничава плетеница от тръбопроводи, тръби и маркучи, които като че ли пълзяха по тавана. Това беше канализационната система на Бързодом, а гъргоренето и бълбуканията ѝ бяха онова, което в съня му беше песента на кита.
Претърколи се и огледа малката стая. Хестър се беше облегнала на далечната стена. Кимна му, когато видя, че се е събудил.
— Къде съм? — промърмори той.
— Не знаех, че човек наистина би задал подобен въпрос — отвърна тя. — Смятах, че се случва само в книгите. „Къде съм?“ Колко интересно.
— Не мисля — възпротиви се Том, който оглеждаше грубите стени и тясната метална врата. — Все още ли сме в Бързодом? Какво се случи?
— Храната, разбира се — отговори Хестър.
— Искаш да кажеш, че Рейланд ни е упоил? Защо го е сторил? — Том стана и се заклатушка към вратата. Подът под него потреперваше.
— Не си прави труда — предупреди го момичето. — Заключена е.
Въпреки това я пробва. Права беше. Реши да надникне през една пролука в стената. От другата страна видя тясна дървена пътека, която проблясваше като картината на наблюдателен екран, докато не я закри сянката на едно от колелата на Бързодом. Пътуваха в Безлюдните територии, които бяха много по-каменисти и по-стръмни от преди.
— От зори се движим в посока юг-югоизток — уморено обясни Хестър, преди да я е попитал. — Вероятно и от по-дълго, но и аз бях заспала.
— Къде ни водят?
— Откъде да знам?
Том седна и се облегна на треперещата стена.
— Всичко е загубено! — оплака се той. — Сигурно Лондон вече е на стотици километри от нас! Никога няма да се прибера у дома!
Хестър не отговори нищо. Лицето ѝ беше пребледняло и така белезите ѝ личаха още повече от обикновено. Кръвта беше попила в дървения под около ранения ѝ крак.
Съвсем бавно мина един час, а после и още един. От време на време някакви хора минаваха по пътеката отвън и сенките им пробягваха по пролуките между дъските. Канализацията говореше на собствения си език. Най-накрая някой отключи катинар. Ниско долу на вратата имаше капак, който се отвори и едно лице надникна през него.
— Всички добре ли са? — попита то.
— Дали сме добре? — изкрещя Том. — Разбира се, че не сме добре!
Той запълзя към вратата. Рейланд беше застанал на четири крака, за да може да вижда през отвора (който чиракът смяташе, че е предназначен за котка). Зад него забеляза обут в ботуш крак на някой от хората му, който стоеше на пост.
— Защо ни причини това? — попита Том. — Не сме ти сторили нищо лошо!
Старият кмет изглеждаше засрамен.
— Наистина е така, мило момче, но времената са трудни, разбирате, много са тежки даже. Не е никак забавно да управляваш самоходен град. Човек трябва да се възползва от всяка възможност. Затова ще се възползваме от вас. Ще ви продадем като роби, нали разбирате. Така стоят нещата. Ще има някои робовладелски градове на Сборището и смятаме да ви изтъргуваме. Налага се. Нуждаем се от резервни части за двигателите си, ако искаме да не ни изяде някой от големите градове…
— Ще ни продадете? — Том беше чувал за градове, които използват роби в машинните си отделения, но ги смяташе за нещо далечно и екзотично, което няма как да му се случи. — Трябва да догоня Лондон! Не може да ме продадеш!