— Но не го направи, нали? — отвърна Хестър и се опита да се усмихне. За първи път я виждаше да го прави — усмивката ѝ беше грозна и крива, но много топла. Стори му се, че започва да го харесва и не го смята само за дразнител. — Хайде, няма ли да идваш.
На стотици километри от тях, върху осветеното от луната кално поле Шрайк забелязва нещо. Той сигнализира на авиаторите инженери, които кимат и мърморят, докато приземяват „Ястреб 90“.
— Сега какво? Колко време още ще летим напред-назад над тези кални следи, докато не се увери, че хлапетата са мъртви?
Само че мърморят много тихичко, защото се ужасяват от Шрайк.
Люкът се отваря и преследвачът излиза. Зелените му очи обхождат района, докато не попадат на онова, което търси. Бял парцал от разкъсана риза, подгизнал от дъжда и полузаровен в калта.
— ХЕСТЪР ШОУ Е БИЛА ТУК — казва той на Безлюдните територии и започва да души за нейната миризма.
9.
Джени Ханивър
Като че ли късметът им се усмихна. Минаха бързо по слабо осветената пътека и слязоха надолу в сенките под колесника на едното от колелата на Бързодом. Видяха тъмните форми на другите градчета, запалените светлини зад прозорците им и голямата клада на главната палуба на едно от тях — миньорско селище в далечния край на Сборището, на което се вихреше шумно празненство.
Запъплиха по ръба на Бързодом към един метален мост, който водеше до паркираното до тях търговско градче. Нямаше охрана, но беше добре осветен и когато го прекосиха, един глас се провикна някъде зад тях:
— Хей! — и побърза да повтори по-силно. — Хей! Хей! Чичо Рейланд! Робите ти се изпаряват!
Побягнаха, или по-скоро Том побягна и повлече Хестър след себе си. Тя стенеше от болка на всяка крачка. Качиха се по някакво стълбище, после минаха по една пътека, покрай олтар на Перипатетия, богинята на скитащите градове, и се озоваха на някакъв търговски площад, препълнен с метални клетки, в някои от които слаби и изстрадали роби чакаха да бъдат продадени. Том веднага забави крачка и се опита да не привлича внимание. През цялото време се ослушваше за преследвачите. Нямаше такива. Може би семейство Рейланд се бяха отказали да ги гонят или просто не им беше позволено да го правят на други градове. Том нямаше представа какви са законите в Търговското сборище.
— Върви към носа — нареди Хестър, освободи се от ръката му и си вдигна яката на палтото, за да прикрие лицето си. — Ако извадим късмет, ще има аеропристанище на носа.
Извадиха късмет. В предната част на горната палуба на градчето беше издигната платформа, където бяха завързани шест малки дирижабъла, а тъмните им, изпълнени с газ балони приличаха на спящи китове.
— Да не смяташ да откраднеш някой от тях? — попита Том.
— Не, освен ако знаеш как да управляваш такъв — отвърна Хестър с изтощен глас. — Ето там има кафене на авиатори. Ще се наложи да си намерим полет като нормални хора.
Заведението представляваше стара ръждясала гондола от дирижабъл, която беше прихваната с болтове за палубата. Под тента с ресни бяха наредени няколко метални маси. Над тях горяха газени лампи, а в един от столовете похъркваше стар авиатор. Единственият друг посетител беше някаква жена от Ориента с дълго червено кожено палто, която се беше разположила в сенките до бара. Носеше слънчеви очила въпреки мрака — малките стъкла бяха черни като крилата на бръмбар. Тя се обърна да изгледа Том, щом той отиде на бара.
Дребен човечец с огромен увиснал мустак бършеше чаша. Той вдигна незаинтересован поглед при появата на момчето.
— Търся дирижабъл.
— Докъде?
— Лондон — отвърна Том. — Двамата с приятелката ми трябва да се върнем там и се налага да тръгнем още тази вечер.
— Лондон, така ли? — Мустаците на мъжа потрепериха като опашките на две напъхани в носа му катерици, които ставаха неспокойни. — Там могат да кацат само дирижабли с лиценз от Лондонската гилдия на търговците. Тук нямаме такива. Стейнс не е такъв град.
— Вероятно аз мога да ви бъда от помощ? — предложи един мек глас с чуждестранен акцент досами рамото на Том. Жената с червеното палто тихомълком се беше приближила до него — тя беше слаба и красива, с бели кичури в късата черна коса. Отраженията на газените лампи танцуваха върху слънчевите ѝ очила и когато се усмихна, момчето забеляза, че зъбите ѝ са червени. — Не разполагам с лиценз за Лондон, но съм се насочила към Въздушен пристан. Там може да намерите дирижабъл, който ще ви отведе до желаната дестинация. Имате ли някакви пари?