Том не се беше замислял за тази част. Пребърка туниката си и извади две намачкани банкноти с лика на Куърк отпред и намръщения Магнъс Кроум отзад. Беше ги сложил в джоба си в нощта, в която изпадна от Лондон, с надеждата да ги похарчи на празненството в Кенсингтън Гардънс по случай улова. Тук, под съскащите газени лампи на аеропристанището, изглеждаха неуместно като детски пари.
Явно жената също мислеше така.
— Ах — каза тя. — Двайсет куърка. Подобни банкноти може да бъдат използвани единствено в Лондон. Не са от голяма полза за стар въздухоплавател като мен. Нямате ли злато? Или Стара технология?
Том сви рамене и измърмори нещо. С периферното си зрение забеляза някакви новодошли, които си проправяха път между масите.
— Виж, чичо Рейланд! — провикна се един от тях. — Ето ги! Спипахме ги!
Том се огледа и забеляза кмета на Бързодом и две от момчетата му да ги приближават. В ръцете си държаха тежки бухалки. Том сграбчи Хестър, която се беше облегнала на бара и едва се държеше в съзнание. Един от мъжете се опита да им препречи пътя, но жената в червено се изправи лице в лице с него и Том я чу да казва:
— Това са мои пътници. Тъкмо се договаряхме за цената.
— Те са наши роби! — провикна се Рейланд и я избута от пътя си. — Том Нитсуърти и приятелката му. Намерихме ги в Безлюдните територии честно и почтено. Който каквото си намери, за него…
Том дърпаше Хестър по металната палуба и покрай стълбища, които водеха нагоре към пристаните за дирижабли. Мъжете на Рейланд се разделиха и започнаха да си подвикват един на друг, докато ги търсеха. След това се чу ръмжене и трясък, като че ли единият падна. Добре, помисли си момчето — но знаеше, че другите скоро ще ги намерят.
Задърпа Хестър нагоре по едно метално стълбище към пристанищата. В някои от дирижаблите, които бяха закотвени тук, светеха лампи. През главата му минаваше идеята да се качи в някой от тях и да принуди екипажа да ги закара до Лондон. Само дето не разполагаше с нищо, което да му послужи като оръжие, а преди да успее да открие такова, на стъпалата зад него се чуха стъпки.
— Моля те, опитай се да бъдеш разумен, господин Нитсуърти! — провикна се Рейланд. — Не ми се иска да те нараня. Фред! — добави той. — Заклещил съм негодниците. Фред?
Том изгуби всякаква надежда. Нямаше как да избягат. Просто си стоеше кротко, докато кметът на Бързодом пристъпваше към него на светлината от лампите на близките дирижабли, като претегляше бухалката в ръката си. Хестър се отпусна върху една лебедка и изстена.
— Така е честно — заяви Рейланд, приел стона на момичето за оплакване. — И на мен не ми се нрави това робство, но времената са тежки и ние ви хванахме, не можете да отречете…
Изведнъж, по-бързо, отколкото Том смяташе за възможно, Хестър се раздвижи. Тя измъкна един метален лост от лебедката и замахна с него към Рейланд. Бухалката полетя от ръката му и издрънча върху палубата като камбанка. Замахна още веднъж и импровизираното оръжие го тресна в главата.
— Ох! — простена той и се стовари на палубата. Хестър се спусна отгоре му и отново вдигна лоста, но преди да успее да му размаже черепа, Том я сграбчи за ръката.
— Спри! Ще го убиеш!
— Е, и? — Тя го блъсна и оголи зъби като някаква полудяла маймуна. — Е, и?
— Той е прав, скъпа — разнесе се любезен глас. — Няма нужда да го довършваш.
От сенките се появи жената от бара. Червеното ѝ палто се виеше около глезените ѝ, докато вървеше към тях.
— Мисля, че трябва да се качим на борда на дирижабъла ми, преди останалите от хората му да дойдат да ви търсят.
— Ти каза, че не разполагаме с достатъчно пари — напомни ѝ Том.
— Така е, господин Нитсуърти — отвърна авиаторката, — но нима мога просто да стоя и да гледам как ви отвеждат в робство? Самата аз някога бях робиня и не ви го препоръчвам. — Жената беше свалила очилата си. Очите ѝ бяха тъмни и издължени като бадеми, а в ъгълчетата им се образуваха тънки бръчки, когато се усмихнеше. — Освен това — добави тя — ме заинтригувахте. Защо ли един лондончанин се скита из Ловния район и си търси белята?
Авиаторката протегна ръка към Том — дълга кафява ръка с фина костна структура и сухожилия, които личаха ясно под тънката ѝ като хартия кожа.
— Откъде да сме сигурни, че няма да ни предадеш като Рейланд? — попита момчето.
— Не може да бъдете, разбира се! — засмя се жената. — Ще се наложи да ми се доверите.