След разочарованията от Валънтайн и семейство Рейланд Том не мислеше, че някога ще може отново да се довери на някого, но тази странна чужденка беше единствената им надежда.
— Добре — отвърна накрая той. — Но Рейланд не е разбрал правилно името ми. Казвам се Натсуърти.
— А аз съм Фанг — представи се жената. — Госпожица Ана Фанг. — Ръката ѝ все още беше протегната, сякаш Том беше изплашено животно, което искаше да опитоми. Тя се усмихваше с онази нейна обезпокоителна червена усмивка. — Дирижабълът ми се намира на Пристанище 6.
Двамата тръгнаха с нея и някъде под плътните сенки на кейовете се натъкнаха на спътниците на Рейланд, които бяха облегнати на един стълб, а главите им бяха увиснали като на пияници.
— Те да не би да са…? — прошепна Том.
— В безсъзнание, да — отвърна госпожица Фанг. — Просто не си знам силата.
Момчето искаше да спре и да провери дали мъжете са добре, но жената бързо ги поведе към стълбището към Пристанище 6. Дирижабълът, който беше закотвен там, нямаше нищо общо с елегантния небесен клипер, който Том очакваше да завари. В интерес на истината се свеждаше кажи-речи само до един опърпан ален балон и сноп ръждясали двигатели, завинтени за дървена гондола.
— Направен е от вехтории! — изуми се момчето.
— Вехтории? — засмя се госпожица Фанг. — Няма такова нещо. „Джени Ханивър“ е построена от частите на най-добрите дирижабли, които са порили някога небесата! Балон от силиконова коприна на клипер от Шан Гуо, два аеродвигателя „Жьоне-Каро“ от парижки боен самолет и подсилени газови камери от военен балон „Шпицберген“… Изумително е какво може да намери човек при търговците на старо желязо.
Госпожица Фанг ги поведе по един подвижен мост към тясната и миришеща на подправки гондола. Тя представляваше просто дървена тръба с палуба отпред, каютата на авиаторката отзад и бъркотия от малки кабини по средата. Том постоянно се навеждаше, за да не си удари главата в някоя камера или в опасните снопове кабели, които висяха от панелите на покрива. Госпожица Фанг се движеше наоколо с лекота и мърмореше на някакъв странен чужд език, докато работеше с превключвателите, дърпаше лостовете и включваше мъждиви зелени лампички, които изпълваха кабината със светлина като в аквариум. Засмя се, когато забеляза разтревожения поглед на Том.
— Това е аеросперанто, езикът на небето. Самотно се живее по Птичите пътища и аз съм добила навика да си говоря сама…
Госпожица Фанг дръпна последния лост и в гондолата се разнесе въздишката на газовите клапани. Магнитните скоби освободиха летателния апарат. Радиото изпука и бързо оживя:
— „Джени Ханивър“, говори Пристанищна служба на Стейнс. Не ви е дадено разрешение за излитане!
Въпреки това дирижабълът продължи да се издига. Стомахът на Том се сви, когато стигнаха среднощното небе. Отиде до една амбразура и видя как търговският град се смалява под тях. После се появи Бързодом и съвсем скоро цялото Сборище заприлича на макетите на градовете в Музея.
— „Джени Ханивър“ — настоя гласът по високоговорителя, — веднага се връщайте! Имаме искане от градския съвет на Бързодом да предадете пътниците си, в противен случай ще бъдем принудени да…
— Скука! — изчурулика госпожица Фанг и изключи радиото.
Една домашно направена ракетна установка на покрива на кметството на Бързодом изстреля няколко ракети след тях. Три изсъскаха неуспешно встрани, а четвъртата експлодира близо до десния борд и накара гондолата да се разклати като махало. Петата се приближи още повече. (Ана Фанг повдигна вежда при тази, а Том и Хестър се свиха като изплашени зайци.) Накрая излязоха от обсега на ракетите. „Джени Ханивър“ се заиздига в студените, чисти недра на нощта, докато Търговското сборище се превърна просто в далечно петно от светлина под облаците.
10.
„Асансьор до 13-ия етаж“
Тази нощ валя над Лондон, но когато се зазори, небето беше чисто и ясно като спокойна вода, а димът от градските двигатели се издигаше необезпокояван право нагоре. Мокрите палуби блестяха, посребрени от изгрева, и всички знамена на първия етаж бяха увиснали върху стълбовете си. Това беше една приятна пролетна сутрин — сутрин, на каквато Валънтайн се надяваше и от каквато Катрин се страхуваше. Времето беше перфектно за летене.
Макар да беше прекалено рано, на палубата на първия етаж се бяха събрали тълпи, за да наблюдават отлитането на „Асансьор до 13-ия етаж“. Докато Генч караше Катрин и баща ѝ към аеропристанището, момичето забеляза, че Съркъл парк също е пълен с хора. Имаше чувството, че цял Хай Лондон е дошъл да изпрати Валънтайн. Разбира се, никой от тях не знаеше накъде ще лети дирижабълът, но когато градът се насочи на изток, мелницата за слухове заработи на пълни обороти: всички бяха сигурни, че експедицията на главния историк е свързана с някаква голяма плячка, която лорд-кметът се надява да уловят в центъра на Ловния район.