За Съвета и гилдиите бяха издигнати временни павилиони и когато Катрин и Куче си взеха довиждане с баща ѝ под сянката на хангара, момичето отиде да заеме мястото си при историците, като се смуши между Чъдли Померой и доктор Аркънгарт. Навсякъде около нея бяха първенците на Лондон: черните роби на гилдията на Валънтайн, лилавите одежди на Гилдията на търговците, навигаторите със своите спретнати зелени туники и цяла редица инженери, облечени и закачулени в бели гумени дрехи — приличаха на огромни гумички за триене. Дори Магнъс Кроум беше дошъл. Около врата му проблясваше древната му кметска верижка.
На Катрин ѝ се искаше всички да си бяха останали по домовете. Трудно беше да си вземеш довиждане с някого, когато си заобиколен от огромна тълпа, която развява знаменца и изпраща въздушни целувки. Погали чепатата глава на Куче и му каза:
— Виж къде е татко, ей го, качва се по подвижния мост. Всеки момент ще запалят двигателите.
— Надявам се всичко да е наред — измърмори доктор Аркънгарт. — Тези дирижабли имат навика да се развалят безпричинно.
— Вероятно трябва да се отдръпнем малко? — предложи госпожица Плим, припряната уредничка на мебелите в Музея.
— Глупости — отвърна сепнато Катрин. — Нищо няма да се обърка.
— Да, млъквай, Аркънгарт, стари глупако — съгласи се Чъдли Померой и я изненада. — Не се страхувайте, госпожице Валънтайн. Баща ви разполага с най-добрия дирижабъл и с най-добрите авиатори в света. Нищо не може да се обърка.
Катрин му се усмихна, изпълнена с благодарност, но въпреки това сплете пръсти за късмет. Куче улови настроението ѝ и заскимтя тихичко.
От вътрешността на хангара се разнесе шумотевица от затварящи си люкове и дрънчене на прибиращи се стълби. Всички притаиха дъх. На палубата настъпи гробовно мълчание. Оркестърът засвири „Властвай, Лондиниум“. Наземният екип на Валънтайн извлече „Асансьор до 13-ия етаж“ на открито, където черният му брониран балон заблестя като коприна. Главният историк стоеше на откритата платформа на кърмата на гондолата и махаше. Той отдаде чест на наземния екип и на павилионите, след което се усмихна на Катрин, като я намери сред множеството без никакъв проблем.
Тя замаха френетично, а тълпата ликуваше, когато двигателите на „Асансьор до 13-ия етаж“ заеха положение за излитане. Наземният екип отвърза въжетата, витлата започнаха да се въртят и се надигнаха вихрушки от конфети, когато огромната машина се понесе нагоре във въздуха. Няколко чираци историци разпънаха банер, на който пишеше: „Честит ден на Валънтайн!“. Веселите възгласи и викове продължаваха безспир, сякаш тълпата смяташе, че единствено обичта ѝ към изследователя го задържа във въздуха.
— Ва-лън-тайн! Ва-лън-тайн!
Главният историк не обърна внимание на скандиранията и знамената. Той гледаше само Катрин. Едната му ръка беше вдигната за довиждане, докато дирижабълът не се извиси толкова много, че фигурата му вече не можеше да се различи.
Най-накрая, когато „Асансьорът“ се превърна в малко петно на източното небе и павилионите се изпразниха, Катрин избърса сълзи, хвана Куче за каишката и потегли към дома си. Баща ѝ вече ѝ липсваше, но поне имаше план. Докато го нямаше, щеше да проведе собствено разследване и да разбере кое е това мистериозно момиче и защо той се страхува толкова много от него.
11.
Въздушен пристан
След като се изми, поспа и хапна, Том стигна до заключението, че приключенията не са чак толкова лошо нещо. До изгрев-слънце вече беше започнал да забравя страданията си по време на скитането си в калта и пленяването им на Бързодом. Разкрилата се пред тях гледка през големите предни прозорци на „Джени Ханивър“, докато прелитаха между златисти планини, огрени от подаващото се зад облаците слънце, даже беше достатъчна да намали болката от предателството на Валънтайн. Докато закусваше и пиеше течен шоколад в пилотската кабина с госпожица Фанг, откри, че се чувства много добре.
Щом „Джени Ханивър“ се измъкна от обсега на ракетите на Бързодом, авиаторката доби много мил и усмихнат вид. Тя зададе курс на дирижабъла си, тръгна да търси топло вълнено палто за Том и го настани да си легне в трюма, който беше претъпкан с тюленови кожи от Шпицберген. След това отведе Хестър в лечебницата и се погрижи за ранения ѝ крак. Когато момчето отиде да я нагледа сутринта след закуска, я намери да спи спокойно под бяло одеяло.