— Дадох ѝ лекарство за болката — обясни госпожица Фанг. — Ще спи няколко часа, не се тревожи за нея.
Том погледна спящото лице на Хестър. Очакваше да изглежда по-добре, след като беше измита, нахранена и с превързан крак, но разбира се, си оставаше грозна както винаги.
— Направо я е съсипал тоя проклет твой господин Валънтайн — каза авиаторката и го поведе обратно към пилотската кабина, където пое управлението и изключи автопилота.
— Откъде знаеш за него? — попита Том.
— О, всички са чували за Тадеус Валънтайн — засмя се жената. — Наясно съм, че е най-великият историк на Лондон, но също така знам, че това е просто прикритие на истинската му работа като таен агент на Кроум.
— Това не е истина! — възпротиви се момчето.
Все още инстинктивно защитаваше своя някогашен идол. Въпреки това не можеше да отрече, че постоянно се носеха слухове как има нещо много по-мрачно в експедициите на Валънтайн от заниманията му с археология. А сега, след като видя на какво е способен този жесток човек, започна да им вярва. Изчерви се, засрамен от него, както и от себе си, че толкова го е обожавал.
Госпожица Фанг го дари с лека съчувствена усмивка.
— Снощи Хестър ми разказа доста неща, докато превързвах раната ѝ — каза нежно авиаторката. — Двамата сте извадили голям късмет, че сте оживели.
— Наясно съм — съгласи се Том, макар да не можеше да повярва, че спътницата му беше споделила историята им с някаква непозната.
Седна в седалката на помощник-авиатора и разгледа контролното табло. То представляваше изумителна поредица от копчета, превключватели и лостове, надписани в смесица от аеросперанто, англиш и китайски. Над тях имаше полиран олтар, украсен с червени панделки и снимки на предците на госпожица Фанг. Усмихнатият манджурски аеротърговец сигурно беше баща ѝ. А червенокосата дама от Ледената пустош вероятно беше майка ѝ?
— Кажи ми, Том — поде авиаторката, докато задаваше нов курс на дирижабъла, — накъде пътува Лондон?
Въпросът беше неочакван.
— Не знам! — отвърна момчето.
— Е, все ще си подочул нещичко! — засмя се госпожица Фанг. — Градът ти е напуснал скривалището си на запад, върнал се е на сухоземния мост и сега фучи из Ловния район „като прилеп от Хъл“, както гласи поговорката. Трябва да си чул някой слух. Не си ли?
Издължените ѝ очи стрелнаха Том, който облиза нервно устни и се зачуди какво да отговори. Никога не беше обръщал внимание на глупавите брътвежи, които занимаваха останалите чираци, относно посоката, в която е поел Лондон — и наистина нямаше представа накъде пътува градът му. Но дори да знаеше, щеше да бъде грешка да сподели тази информация с някаква мистериозна авиаторка от Ориента. Какво щеше да направи, ако госпожица Фанг полети към някой по-голям град и срещу определено заплащане му каже къде да устрои засада на Лондон? В същото време, ако не ѝ кажеше нещо, можеше да го изрита от дирижабъла си — вероятно без дори да си направи труда да го приземи преди това!
— Плячка! — избълва Том. — Гилдията на навигаторите спомена, че има много, много плячка в централната част на Ловния район.
Червената усмивка стана още по-широка.
— Наистина?
— Чух го от устата на главния навигатор — отвърна още по-дръзко момчето.
Госпожица Фанг кимна. Направо сияеше. Дръпна един месингов лост. Газовите клапани избоботиха в балона и ушите на Том изпукаха, когато „Джени Ханивър“ започна да се спуска в един гъст бял облак.
— Нека ти покажа центъра на Ловния район — усмихна се тя и погледна картите, които бяха закачени за олтара ѝ.
Спускаха се надолу и надолу, докато облакът не започна да изтънява. Том видя огромните Безлюдни територии да се разпростират под него като намачкан лист сиво-кафява хартия, прорязана от дълги сини форми, които представляваха наводнените следи от безброй градчета. За първи път, откакто дирижабълът отлетя от Стейнс, той изпита страх, но госпожица Фанг измърмори:
— Няма от какво да се страхуваш, Том.
Успокои се и се загледа в невероятния пейзаж. Далеч на север лежаха Ледената пустош и мрачните конуси на огнената планина Танхойзер. Потърси Лондон и в крайна сметка като че ли го видя — той представляваше малко сиво петънце, което вдигаше облак прах след себе си. Беше много по-далеч, отколкото се надяваше. Имаше и други градове и градчета, които пъплеха насам-натам по равнината или се спотайваха в сенките на полуизядени планински вериги — но не чак толкова многобройни, колкото беше очаквал. На югоизток нямаше никакви селища, само мръсна мъгла над блатиста местност, отвъд която проблясваше вода.