— Това там е великото Казашко море — каза авиаторката, когато Том посочи към него. — Сигурна съм, че си чувал онази стара песничка. — И с весел, ясен глас госпожица Фанг запя: — Пази се ти, пази се от Казашкото море, че който град го стигне, не ще се прибере…
Том не я слушаше. Беше забелязал нещо много по-ужасно от едно вътрешно море.
Точно под тях малката сянка на „Джени Ханивър“ потреперваше над металния скелет на мъртъв град. Той стоеше неподвижен върху земя, разкъсана от дирите на стотици малки градчета, беше килнат под странен ъгъл и когато дирижабълът се снижи, Том забеляза, че веригите и вътрешностите му липсваха, както и панелите на палубите, ограбени от ято градчета, които пируваха в сенките на по-долните му етажи, откъсваха големи ръждясали парчета с челюстите си и изпращаха боклучари, чиито факли светеха в мрака между етажите като лампички на куърково дърво.
От едно от градчетата се надигна дим и една ракета полетя към „Джени Ханивър“. Тя се взриви на стотина метра под дирижабъла. Госпожица Фанг заработи бързо с контролните уреди и Том усети, че отново се издигат.
— Половината събирачи на Ловния район разкъсват останките на Моторополис — каза тя. — Подозрителни копелета. Стрелят по всеки, който се доближи, а когато никой не се доближава, се стрелят помежду си.
— Как се е стигнало дотук? — попита Том и погледна отново огромния скелет, докато „Джени Ханивър“ се издигаше нагоре и най-накрая отпътува.
— Гладувал е — отвърна авиаторката. — Свършил е горивото и след като не е можел да се движи, е бил нападнат от шайка малки градчета, които са го разкъсали. Това пиршество продължава вече месеци наред. Очаквам скоро да дойде някой голям град и да довърши започнатото. Виждаш ли, Том, няма достатъчно плячка в центъра на Ловния район. Така че едва ли тя е причината Лондон да излезе от скривалището си.
Момчето се обърна, за да погледне останалия зад гърба им мъртъв град. В северозападната част шайка малки предградия хищници преследваха градчетата на събирачите. Най-накрая успяха да отделят от групата най-слабото и най-бавното и го нападнаха, но преди да го уловят, дирижабълът се издигна отново в чистия и ясен свят над облаците и останките на Моторополис се скриха от поглед.
Когато госпожица Фанг го погледна отново, тя продължаваше да се усмихва, но имаше някакъв странен блясък в очите ѝ.
— Щом Магнъс Кроум не е тръгнал за плячка — започна тя, — за какво тогава?
Том поклати глава.
— Аз съм само един чирак историк — призна си той. — Трета степен. Честно казано, не познавам главния навигатор.
— Хестър спомена нещо — продължи авиаторката. — Нещо, което господин Валънтайн отнел от бедните ѝ родители. МЕДУЗА. Странно име. Чувал ли си за нея? Знаеш ли какво означава?
Том поклати глава, а госпожица Фанг го изгледа внимателно, прониза го с поглед, сякаш искаше да проникне в душата му. Накрая се засмя.
— Е, няма значение — каза тя. — Трябва да ви отведа във Въздушен пристан. Там ще открием дирижабъл, който да ви върне у дома.
Въздушен пристан! Той беше един от най-прочутите градове по време на Ерата на Задвижването и по-късно вечерта, когато долови сигнала от неговия радиомаяк, Том хукна към пилотската кабина. По пътя си срещна Хестър на стълбата пред лазарета. Тя беше разчорлена, сънена и куцукаше. Ана Фанг беше дала всичко от себе си, за да превърже крака ѝ, но това нямаше как да оправи обноските на момичето. Хестър отвърна лице, когато забеляза Том, и само се намръщи и изръмжа, когато той я попита как е.
Отидоха в пилотската кабина, където госпожица Фанг се обърна да ги поздрави с лъчезарна усмивка.
— Вижте, милички! — Авиаторката посочи през големите прозорци. — Въздушен пристан!
Двамата застанаха зад седалката ѝ и погледнаха навън. Далеч пред тях, през море от облаци, слънчевата светлина се отразяваше в един-единствен етаж от някаква лека сплав и ореол от газови балони в ярки цветове.
Преди много време този град беше взел решение да избяга от гладните градове, като отлети в небето. Оттогава се беше превърнал в търговски център и сборен пункт на авиаторите. Той се носеше цяло лято над Ловния район, след което отлиташе на юг за през зимата в търсене на по-топли небеса. Том си спомняше как веднъж беше хвърлил котва над Лондон за цяла седмица, как туристическите балони прелитаха над Кенсингтън Гардънс и Съркъл парк и колко много завиждаше на хора като Мелифънт, които бяха достатъчно богати, за да си позволят подобна разходка, и след това се връщаха с истории за летящия град. Сега щеше да отиде там, и то не като турист! Ах, каква история щеше да разкаже на другите чираци, когато се прибере!