Ана Фанг се спря пред един малък олтар точно до вратата и отправи благодарности към боговете на небето за безаварийното пътуване. Богът на авиаторите беше някакъв добродушен на вид — дебелата червендалеста статуя върху олтара напомняше на Том за Чъдли Померой, — но съпругата му, Дамата на високите небеса, беше жестока и коварна; ако бъдеше обидена, можеше да изпрати урагани или да пръсне изпълнените с газ балони. Ана ѝ принесе дарове — оризови сладки и пари, а Том и Хестър кимнаха в знак на благодарност за всеки случай.
Преди да се опомнят, госпожица Фанг вече се беше запътила към група авиатори, разположени на масата в ъгъла.
— Кора! — провикна се тя.
Един красив млад африканец я сграбчи в прегръдките си и я подхвърли във въздуха. Двамата заговориха бързо на аеросперанто. Том беше сигурен, че чу Ана да споменава „МЕДУЗА“, когато погледна към него и Хестър, но щом се приближиха, непознатият премина на англиш:
— Летяхме на крилете на силен вятър през целия път от Загуа! — Африканецът изтупа червен сахарски пясък от каската си, за да го докаже.
Това беше капитан Кора от бойния дирижабъл „Мокеле Мбембе“, съюзник на Лигата на антимобилистите, който идваше от един статичен анклав в Лунните планини. Сега пътуваше към Шан Гуо за обиколка на величествената крепост на Батмунк Гомпа. Първоначално Том се шокира, че споделя една маса с воин на Лигата, но Кора изглеждаше добър човек, мил и благоразположен като самата госпожица Фанг. Докато авиаторката поръчваше храна, африканецът представи приятелите си: високият намръщен тип беше Нилс Линдстром от „Гардън Еърплейн Трап“, а красивата арабка със заразителния смях беше Ясмина Рашид от палмирския капер „Зайнаб“. Не след дълго авиаторите се смееха от сърце, когато си спомниха битките над Стоте острова и пиянските пиршества в каютите им на „Панцерщад-Линц“. Ана Фанг буташе чинии към гостите си между историите.
— Още паниран съсел, Том? Хестър, опитай от пържения прилеп!
Докато момчето побутваше странната чуждестранна храна в чинията си с комплекта клечки, който му дадоха вместо нож и вилица, Кора се наведе над него и го попита:
— Двамата с приятелката ти част от екипажа на „Джени“ ли сте?
— Не, не! — побърза да го увери Том. — Имам предвид, не, тя не ми е приятелка, и не, ние сме само пътници… — Побутна пюрето от скакалец и попита: — Познаваш ли добре госпожица Фанг?
— О, да! — засмя се Кора. — Всички аеротърговци познават Ана. Както и цялата Лига, разбира се. В Шан Гуо я наричат „Фенг Хуа“ — Въздушно цвете.
Том се зачуди защо госпожица Фанг има специално име в Шан Гуо, но преди да успее да попита, Кора продължи:
— Знаеш ли, че тя сама построи „Джени Ханивър“? Когато била малко момиче, семейството ѝ имало лошия късмет да живее в град, който е бил изяден от Аркангел. Били принудени да работят като роби в корабостроителниците и през годините успяла да открадне двигател тук, направляващ лост там, докато не построила „Джени“ и избягала.
Том беше впечатлен.
— Не ми е разказвала — измърмори той и погледна авиаторката в различна светлина.
— Тя не говори за това — отвърна Кора. — Родителите ѝ не доживели да избягат с нея. Гледала как умират в ямите с роби.
Момчето изпита огромно съчувствие към госпожица Фанг, която се оказа, че също като него е сирак. Затова ли се усмихваше през цялото време — за да прикрие тъгата си? Затова ли помогна на него и на Хестър да избягат — за да ги спаси от съдбата на родителите си? Том ѝ се усмихна с цялата нежност, на която беше способен. Авиаторката улови погледа му, усмихна му се в отговор и му побутна една чиния с криви черни крачета.
— Ето, младежо, опитай тарантула соте…
— Пристигащ кораб на сектор четиринайсет! — избумтя високоговорителят над тях. — Лондонски дирижабъл GE47, пренасящ само пътници.
Том стана рязко и столът му се катурна зад него. Спомни си малките и бързи разузнавателни дирижабли, които инженерите използваха за проучване на следите и надпалубните съоръжения на Лондон. Спомни си също така, че нямаха имена, а само регистрационни кодове, които започваха с GE.