— Изпратили са някого след нас! — простена той.
Госпожица Фанг също стана на крака.
— Възможно е да е просто съвпадение — отвърна тя. — Вероятно пристигат много дирижабли от Лондон… Но дори Валънтайн да е изпратил някого след вас, не забравяйте, че се намирате сред приятели. Ние сме не по-лоши бойци от вашите бийфбургери.
— Бийфийтъри — поправи я автоматично Том, макар да знаеше, че е допуснала грешката умишлено, за да разведри обстановката.
Видя, че Хестър се усмихна, и се зарадва, че е с него. Изведнъж се изпълни с решителност да я защити на всяка цена.
Всички светлини изгаснаха.
Разнесоха се викове, настана суматоха и откъм кухнята се зачуха трясъци от строшени съдове. Прозорците бяха черни правоъгълници, изсечени от мрак.
— В цял Въздушен пристан няма електричество! — заяви мрачно Линдстром. — Навярно електроцентралата е спряла!
— Не — побърза да отвърне Хестър. — Това е номер. Целта е да се създаде хаос, за да ни попречи да излезем. Някой е дошъл за нас… — В гласа ѝ се усещаше паника, която Том не беше чувал досега, дори по време на преследването в Стейнс. Изведнъж го обзе голям страх.
От далечния край на помещението, където тълпа от хора се бяха втурнали да излязат на огряната от лунна светлина „Хай Стрийт“, се разнесе писък. Последва втори, а с него и трошене на стъкла, крясъци, проклятия, съборени столове и обърнати маси. Две зелени лампи се клатеха над главите на посетителите като надгробни фенери.
— Това не е никакъв бийфийтър! — каза Хестър.
Том не успя да разбере дали е доволна, или изплашена.
— ХЕСТЪР ШОУ! — застърга един глас, който беше като трион, режещ метал.
Входът беше обгърнат от облак пара, от който се появи преследвач. Той беше висок около два и десет, а под палтото му проблясваше метална броня. Кожата на издълженото му лице беше бледа и лъщеше от някаква слуз. Тук-там под нея се виждаше някоя посиняла остра кост. Устата му беше пълна с метални зъби. Носът и горната част на главата му бяха покрити от дълъг метален шлем, от който излизаха тръби и маркучи, висящи като расти, а краищата им влизаха в отвори в гърдите му. Кръглите му стъклени очи му придаваха стреснатото изражение на човек, който сякаш никога не се е отърсил от ужасната изненада, която го е сполетяла.
Защото това бе най-ужасната черта на преследвачите: те някога са били хора и под металния шлем беше пленен истински човешки мозък.
— Това е невъзможно! — изуми се Том. — Вече няма преследвачи! Всички са били унищожени преди векове!
Само дето преследвачът стоеше пред очите му и беше ужасяващо реален. Момчето се опита да отстъпи назад, но не можеше да помръдне. Нещо потече по крака му, топло като разлят чай. Том осъзна, че се е подмокрил.
Преследвачът тръгна бавно напред, като изрита от пътя си празните маси и столове. Под краката му хрущяха счупени стъкла. От сенките зад него се появи авиатор и го нападна с меча си, но острието отскочи от бронята му. Създанието смаза лицето на нападателя си с един силен замах на огромния си юмрук, без дори да си направи труда да погледне назад.
— ХЕСТЪР ШОУ — повтори преследвачът. — ТОМАС НАТСУЪРТИ.
То знае името ми! — помисли си момчето.
— Аз… — започна госпожица Фанг, но дори тя беше останала без думи.
Дръпна Том назад, докато Кора и останалите извадиха мечовете си и застанаха между създанието и плячката му. Хестър се присъедини към тях.
— Всичко е наред — каза тя със странен и слаб глас. — Познавам го. Позволете ми да говоря с него.
Преследвачът плъзна мъртвешки бледото си лице от Том към Хестър, а лещите в механичните му очи се завъртяха.
— ХЕСТЪР ШОУ — каза той с този свой глас, приличащ на изпускане на газ.
— Здравей, Шрайк — поздрави го момичето.
Голямата глава на създанието се килна на една страна, за да я огледа. Металната му ръка посегна напред, поколеба се, след което докосна лицето ѝ и остави мазна следа върху него.
— Съжалявам, че нямахме възможност да се сбогуваме…
— СЕГА РАБОТЯ ЗА ЛОРД-КМЕТА НА ЛОНДОН — отвърна Шрайк. — ТОЙ МЕ ИЗПРАТИ ДА ТЕ УБИЯ.
Том простена отново. Хестър се засмя.
— Но… ти няма да изпълниш задачата, нали, Шрайк? Няма да ме убиеш?
— ЩЕ ГО СТОРЯ — отвърна създанието, като не отместваше поглед от нея.
— Не, Шрайк! — прошепна момичето и госпожица Фанг се възползва от своя шанс.
Тя извади от джоба в ръкава на палтото си малко парче метал, което приличаше на перка, и го запрати към гърлото на създанието. То изсвистя зловещо във въздуха и се разгърна в блестящ и изключително остър диск.