— Бойно фризби от Нова Мая! — изуми се Том, който беше виждал подобни оръжия зад витрините в секцията „Оръжия“ на Музея.
Беше наясно, че подобно фризби може да пререже врата на човек от шейсет крачки разстояние. Очакваше главата на преследвача да падне от раменете му… но оръжието само се заби в бронирания врат на Шрайк и завибрира.
Цепката, която играеше ролята на уста, се разшири в голяма усмивка и създанието се спусна напред. Движеше се бързо като влечуго. Госпожица Фанг отскочи настрани и вдигна високо крак, за да нанесе удар, но създанието беше прекалено бързо за нея.
— Бягайте! — изкрещя тя на Хестър и Том. — Върнете се на „Джени“! Аз ще дойда!
Какво друго можеха да сторят? Побягнаха. Шрайк посегна към тях, когато минаха покрай него, но Кора го сграбчи за ръката, а Нилс Линдстром замахна с меча си към лицето му. Преследвачът блъсна силно африканеца и замахна с ръка. Появиха се искри и изскърца метал. Линдстром изпусна счупения си меч, изрева от болка и се хвана за ръката. Създанието го хвърли на една страна и вдигна Ана от земята, когато му се нахвърли, но бързо я стовари върху Кора и Ясмина, които бяха решили да ѝ се притекат на помощ.
— Госпожице Фанг! — провикна се Том.
За момент се зачуди дали да не се върне, но знаеше достатъчно за преследвачите, за да е наясно, че нищо не може да направи. Побягна след Хестър, прескочи купчината с тела до вратата и излезе навън в сенките и мрака сред изплашените хора. Една сирена виеше жално. Вятърът донасяше неприятния мирис на дим и над електроцентралата зърна нещо, от което се страхуваха всички авиатори — огън!
— Не разбирам — заяви Хестър, като говореше на себе си, а не на Том. — Той не би ме убил, не би го сторил! — Въпреки увещанията си, момичето продължи да бяга и двамата отидоха в сектор седем, където ги очакваше „Джени Ханивър“.
Шрайк обаче се беше погрижил малкият дирижабъл да не може да отлети тази вечер. Балонът беше срязан, защитната обвивка на двигателите беше разкъсана като размазана стара консервна кутия и от тях бяха увиснали кабели като спагети. Насред целия този хаос лежеше прекършеното тяло на момчето, на което госпожица Фанг беше платила да пази „Джени Ханивър“.
Том не можеше да откъсне поглед от ужасната гледка. Зад него се носеше звук от приближаващи по металната палуба стъпки — дран-дран-дран-дран.
Огледа се за Хестър, но установи, че е тръгнала нанякъде — куцукаше по пристанището… по-скоро бягаше надолу, осъзна той, тъй като разрушеният аероград беше започнал да се накланя заплашително. Том извика името ѝ и хукна след нея, като се движеше в съседния сектор. Един занемарен балон тъкмо кацна и от него се изсипаха семейство замаяни туристи, които не можеха да преценят дали мракът и виковете означаваха някаква кризисна ситуация, или са част от забавленията. Хестър си проправи път през тях, като ги избута. Сграбчи въздухоплавателя за очилата и го извади от коша. Летателният апарат се отмести, когато се качи в него.
— Спрете! Крадци! Обирджии! Помощ! — крещеше собственикът на балона, но единственото, което чуваше Том, беше слабото и ужасяващо дран-дран-дран, което приближаваше по „Хай Стрийт“.
— Том! Качвай се!
Момчето събра целия си кураж и скочи до Хестър, която се беше заела с въжетата.
— Хвърли всичко от борда — нареди му тя.
Том изпълни нареждането и балонът се издигна нагоре, изравни се с прозорците на първия етаж, с покривите, с върха на „Свети Михаил Небесни“. Съвсем скоро Въздушен пристан се превърна в малка поничка от мрак, която се отдалечаваше от тях, а Шрайк беше само петно. Зелените му очи проблясваха, докато вървеше по пристанището и наблюдаваше бягството им.
13.
Възкресените
През тъмните векове преди Ерата на Задвижването многобройни номадски империи се борили за надмощие сред лабиринта от вулкани, наречен Европа. Те създали преследвачите от телата на мъртви войници, събирани от бойните полета и съживени отново, като свързвали нервната им система с машини от Старата технология.
Империите отдавна бяха потънали в забвение, но не и ужасните Възкресени. Том помнеше как си играеше на такъв, когато беше дете в сиропиталището на своята гилдия. Вървеше бавно с разперени напред ръце и крещеше „АЗ СЪМ ПРЕ-СЛЕД-ВАЧ! У-НИ-ЩО-ЖИ!“, докато госпожица Плим не дойдеше да му се скара да бъде по-тих.
Не беше си представял, че някога ще се сблъска с истински. Докато откраднатият балон се носеше бавно на изток върху крилете на нощния вятър, Том трепереше в люлеещия се кош, извит на една страна, за да не може Хестър да види подмокрените му панталони.