— Смятах, че всички са загинали преди стотици години! — каза той. — Мислех си, че са били унищожени в битките или са полудели и са се саморазкъсали…
— Не и Шрайк — отвърна момичето.
— Той те позна!
— Разбира се. Двамата сме стари приятели.
Срещна го на сутринта след смъртта на родителите си — на сутринта, в която се събуди край бреговете на Ловния район под ласката на тихия дъжд. Нямаше представа как се е озовала там, а болката в главата ѝ беше толкова силна, че едва можеше да се движи или да мисли.
Наблизо забеляза най-малкия и най-мръсен град, който беше виждала някога. Хора с огромни плетени кошове на гърбовете слизаха по стълби и подвижни мостове и пресяваха боклуците във водата, за да се върнат с плячка от старо желязо и прогизнали дърва. Неколцина бяха забелязали лодката на баща ѝ и съвсем скоро откриха Хестър. Двама мъже дойдоха и се загледаха в нея. Единият беше типичен боклучар — дребен и мръсен, а в коша си носеше части от стар бръмбар. След като я зяпа известно време, отстъпи назад и каза на спътника си:
— Съжалявам, господин Шрайк, смятах, че може да стане част от колекцията ви, но за жалост е от плът и кръв…
Той се обърна и загази през боклуците във водата. Беше изгубил всякакъв интерес към Хестър. Търсеше единствено неща, които можеше да продаде, а едно полумъртво дете не струваше нищо. Стари гуми за бръмбар, ето такива неща си заслужаваха…
Другият обаче не помръдна от мястото си. Не отделяше поглед от нея. Едва когато се пресегна и докосна лицето ѝ, тя усети студения и твърд метал под ръкавиците му и осъзна, че това не е човек. Онзи заговори и гласът му издаваше звук като телена четка върху черна дъска.
— НЕ БИВА ДА ОСТАВАШ ТУК, ДЕТЕ.
Вдигна я, преметна я през рамо и я отведе на борда.
Името на града беше Строул. Той беше дом на петдесет корави и закалени боклучари, които разграбваха места със Стара технология, когато успееха да намерят такива, и тършуваха из отпадъците на по-големите градове, когато не успяваха. Шрайк живееше с тях, но не беше боклучар. Когато някой издирван престъпник се измъкнеше от големите самоходни градове в Безлюдните територии, той го проследяваше, отрязваше му главата и я запазваше за следващия път, в който се случи да посети този град, за да я предаде на властите и да си прибере наградата.
Защо си беше направил труда да я спаси, Хестър така и не разбра. Едва ли беше от съжаление, тъй като той не познаваше подобно чувство. Показваше някакви емоции единствено когато се занимаваше с колекцията си. Тя се състоеше от стари механични фигури и играчки. Купуваше всичко, което скитащите боклучари продаваха. Разнебитеното му жилище в Строул беше препълнено с тях: животни, рицари в доспехи, навиващи се войници с ключове на гърбовете, дори един ангел на смъртта в реални размери, изваден от огромен часовник. Любимите му бяха жени и деца: прекрасни дами в проядени от молците рокли и красиви момичета и момчета с порцеланови лица. Шрайк търпеливо ги разглобяваше и поправяше по цели нощи, като същевременно с това изучаваше сложните механизми на сърцата им, сякаш се опитваше чрез тях да разбере как функционира самият той.
Понякога Хестър имаше чувството, че тя също е част от колекцията му. Дали не му напомняше за раните, които е получил на бойните полета на отдавна забравени войни, когато все още е бил човешко същество?
Тя живя в дома му цели пет дълги години. През това време лицето ѝ заздравя в постоянно смръщена физиономия и спомените ѝ бавно се завърнаха. Някои бяха плашещо ясни: вълните край бреговете на Оук Айлънд, гласът на майка ѝ и вятърът от тресавищата, носещ миризмата на мокра трева и животински тор. Други бяха мъгляви и трудни за разбиране. Те изскачаха в ума ѝ точно преди да заспи, или пък я улавяха неподготвена, докато се разхождаше сред мълчаливите механични фигури в къщата на Шрайк. Кръв върху звездните карти. Метален шум. Издължено и красиво мъжко лице с морскосиви очи. Това бяха откъслечни спомени, които трябваше да бъдат чинно събрани и свързани заедно, точно както правеха боклучарите с машинните части, които намираха.
Едва когато чу мъжете да разказват истории за великия Тадеус Валънтайн, започна да намира логиката в тези парчета от пъзела. Разпозна името: то принадлежеше на човека, който беше убил родителите ѝ и я беше превърнал в чудовище. Хестър знаеше какво трябва да направи, без дори да се замисля. Отиде при Шрайк и му каза, че иска да тръгне след Валънтайн.