— НЕ БИВА — беше единственото, което отвърна преследвачът. — ЩЕ ТЕ УБИЯТ.
— Тогава ела с мен! — помоли го момичето, но напразно. Шрайк беше чувал за Лондон и за увлечението на Магнъс Кроум по технологиите. Смяташе, че ако отиде там, Гилдията на инженерите ще го залови и ще го разреже на малки парчета, за да го изследва в тайните си лаборатории.
— НЕ БИВА ДА ХОДИШ ТАМ — продължи с предупрежденията си преследвачът.
Въпреки това Хестър тръгна. Изчака го да се разсее с механичните си играчки, измъкна се през един прозорец и напусна Строул, за да се заскита из попадналите в плена на зимата Безлюдни територии с откраднат нож в колана си и с желанието да намери Лондон и в него — отмъщението си.
— Оттогава не съм го виждала — сподели Хестър с Том, като не спираше да трепери в коша на откраднатия балон. — Строул беше край бреговете на Англишко море, когато си тръгнах, но ето го Шрайк тук, работи за Магнъс Кроум и иска да ме убие. Не виждам никакъв смисъл!
— Може би си наранила чувствата му, когато си избягала? — предположи Том.
— Той няма такива — отвърна Хестър. — Изчистили са всичките му спомени и чувства, когато са го превърнали в преследвач.
Звучи така, сякаш му завижда, помисли си момчето. Поне гласът ѝ му помогна да се успокои и вече беше спрял да трепери. Поизправи се и се заслуша във въздишащия между въжетата на балона вятър. Западните облаци бяха прорязани от черно петно, което вероятно беше издигащият се от Въздушен пристан пушек. Дали авиаторите бяха съумели да укротят пожарите, или градът им вече беше унищожен? Какво ли се беше случило с Ана Фанг? Вероятно Шрайк я беше убил заедно с всичките ѝ приятели. Милата и винаги весела авиаторка беше мъртва, също като собствените си родители. Сякаш някакво проклятие тегнеше над Том и погубваше всички, които се държаха мило с него. Как му се искаше да не беше срещал Валънтайн! Да си беше стоял в Музея, където му беше мястото!
— Може би е добре — заяви изневиделица Хестър, сякаш беше прочела мислите му. — Мисля, че Шрайк само си играеше с нея; не си беше извадил ноктите или нещо такова.
— Той има нокти?!
— Стига да не го ядоса, не смятам, че ще си хаби времето да я убива.
— Какво ли ще стане с Въздушен пристан?
— Предполагам, че ако наистина е сериозно увреден, ще спре някъде за поправка.
Том кимна. В главата му се появи една хубава мисъл.
— Мислиш ли, че госпожица Фанг ще тръгне след нас?
— Не знам — отвърна Хестър. — Но Шрайк определено ще го стори.
Момчето отново хвърли ужасен поглед през рамо.
— Хубавото е — заяви момичето, — че поне се движим в правилната посока, към Лондон.
Том надникна предпазливо над коша. Облаците лежаха под тях като бял пухен юрган, постлан върху земята, сякаш за да им попречи да разберат къде са и накъде пътуват.
— Откъде знаеш? — попита Том.
— От звездите, разбира се — отвърна Хестър. — Мама ме научи да ги разпознавам. Тя също беше авиаторка, помниш ли? Била е къде ли не. Веднъж е ходила дори в Америка. Налага се да използваш звездите, за да намериш пътя си на такива места, когато не разполагаш с карта или ориентири. Виж, това там е Полярната звезда. Онова съзвездие пък древните са наричали Голяма мечка, но повечето хора днес го познават като Града. Ако го държим дясно на борд, ще знаем, че летим на североизток…
— Но те са толкова много! — заяви Том и се опита да проследи сочещия ѝ пръст. Тук над облаците, без воалите на градския пушек и прахта на Безлюдните територии, които да го скриват, нощното небе проблясваше с милиони студени точици светлина. — Досега не бях забелязвал колко много са звездите!
— Всичките са слънца, които горят горе в Космоса, на хиляди километри разстояние — обясни Хестър. Том имаше чувството, че спътницата му се гордее с богатите си познания. — Освен онези, които не са истински звезди. Някои от най-ярките са механични луни, които древните са изстреляли в орбита преди хиляди години. Те все още обикалят ли, обикалят бедната стара Земя.
Момчето се загледа в трептящия мрак.
— А онази там каква е? — попита и посочи към една ниска ярка звезда на запад.
Хестър погледна натам и усмивката ѝ се изпари на мига. Ръцете ѝ се свиха в юмруци.
— Онази там ли? — попита тя, за да се увери. — Това е дирижабъл, който идва за нас.
— Вероятно е госпожица Фанг, която ще ни спаси? — предположи Том с пълен с надежда глас.
Далечният летателен апарат бързо ги приближаваше и само след няколко минути видяха, че е малък разузнавателен кораб, построен в Лондон, модел „Спъдбъри Сънбийм“ или „Ястреб 90“. Можеха да почувстват зеления взор на Шрайк върху себе си, пътуващ през пустите небеса.