Хестър се зае с ръждясалите клапани и лостове, които контролираха налягането на газа в балона. След няколко секунди намери онзи, който търсеше, и някъде над главите им се разнесе отвратително съскане.
— Какво правиш? — изписка Том. — Така изпускаш газа! Ще се разбием!
— Скривам ни от Шрайк — отвърна момичето и отвори още малко клапана. Момчето вдигна поглед и забеляза, че балонът започва да омеква. Погледна назад към преследващия ги дирижабъл. Приближаваше ги много бързо, но все още беше на няколко километра от тях. Надяваше се от това разстояние да изглежда, че балонът им е претърпял авария. Молеше се Шрайк да не разгадае плана на Хестър. Вероятно малкият му дирижабъл не беше въоръжен с ракети…
Изведнъж започнаха да пропадат през облаците и не виждаха нищо друго освен виещия се около тях мрак и на моменти луната, която висеше спокойно над тях. Кошът изскърца, балонът изплющя, а газовият клапан изсъска като раздразнена змия.
— Когато приближим земята, излез възможно най-бързо — предупреди Хестър.
— Добре — съгласи се Том, но бързо добави: — Имаш предвид, че трябва да скочим от балона?
— Нямаме никакъв шанс срещу Шрайк във въздуха — обясни момичето. — Надявам се да успея да го надхитря на земята.
— На земята? — изуми се момчето. — О, пак ли ще бродим из Безлюдните територии!
Балонът бързо се снижаваше. Под тях се появи огромна черна шир, покрита от тъмни петна растителност и тук-там с отблясъци от лунна светлина. Гъстите облаци над главите им се надпреварваха на изток. Нямаше следа от дирижабъла на Шрайк. Том се взе в ръце. Земята беше на трийсет метра, после на петнайсет, десет. Кошът се вряза в клоните на дърветата и пътниците му бяха раздрусани здраво, преди да се разбие в калната почва, да подскочи отново нагоре, да се стовари върху земята…
— Скачай! — изкрещя Хестър следващия път, когато балонът докосна земята.
Том скочи през няколко остри клона и се приземи в меката кал. Летателният апарат се издигна отново нагоре и за момент му мина мисълта, че спътницата му го е зарязала да гние на голата земя.
— Хестър! — провикна се толкова силно, че гърлото го заболя. — Хестър! — След малко се чу шумолене в един от близките храсти вляво и от него се появи куцукащото момиче. — О, благодаря на Куърк! — прошепна той.
Очакваше от нея да спре, да седне да си починат и да благодарят на боговете, че ги приземиха на меката и мокра земя, а не върху някоя скала. Вместо това тя мина покрай него и закуцука в посока североизток.
— Спри! — провикна се Том. Все още беше задъхан и трепереше толкова много, че му беше трудно дори да стане. — Чакай! Къде отиваш?
Хестър се обърна и го погледна, сякаш беше някакъв луд.
— В Лондон — отговори тя.
Том се претърколи по гръб и простена. Трябваше да събере всичките си останали сили, за да се отправи на следващото изтощително пътешествие.
Освободен от тежестта си, балонът отново се издигаше в небето. Приличаше на черна сълза, която бързо беше погълната от търбуха на облаците. Не след дълго чуха мъркането на двигателите на дирижабъла на Шрайк, който го последва. Том и Хестър бяха заобиколени само от нощта, студения вятър и разпокъсаната лунна светлина, която се прокрадваше през назъбените хълмове.
14.
Лондонската палата на гилдиите
Катрин реши да започне от върха. На следващия ден от заминаването на Валънтайн тя изпрати съобщение по пневматичната тръбна система до кабинета на лорд-кмета от терминала в стаята на баща си. Половин час по-късно получи отговор от секретарката на Кроум, който гласеше, че лорд-кметът ще приеме госпожица Валънтайн по обяд.
Катрин отиде в гардеробната и облече най-деловите си дрехи — тесните черни панталони и сивото палто, набрано на раменете. Прибра си косата с шнола, направена от стоповете на древна кола, и измъкна стилна шапка с наушници, която си беше купила преди шест седмици, но все още не беше носила. Сложи си червило, наложи си едва забележими правоъгълници от руж в горната част на бузите и нарисува малък син триъгълник между веждите си — подобие на знак на гилдия, какъвто модерните дами носеха. Намери тетрадка и молив и ги напъха в едно от черните куфарчета на баща си, заедно със златния пропуск, който ѝ беше подарил на петнайсетия ѝ рожден ден — той ѝ даваше достъп до почти всяка част на Лондон. Катрин се погледна в огледалото и си се представи как след няколко седмици щеше да посреща завръщането на експедицията. Тогава щеше да каже на баща си: „Вече всичко е наред, разбирам, няма нужда да се тревожиш повече…“