В дванайсет без петнайсет двамата с Куче отидоха до асансьорната станция на „Куърк Съркъс“. Катрин се наслаждаваше на погледите, които хората ѝ хвърляха, когато минеше покрай тях. „Това е госпожица Катрин Валънтайн“, представяше си, че казват. „Тръгнала е да се види с лорд-кмета…“ Всички от асансьорния екип я познаваха, затова само ѝ се усмихнаха и я поздравиха с „Добро утро, госпожице Катрин“, след което погалиха Куче по главата и дори не си направиха труда да погледнат пропуска ѝ, когато се качи на борда в 11:52 часа за Горния етаж.
Асансьорът зажужа нагоре. Тя тръгна бързо по „Патерностер Скуеър“, където Куче зяпаше накацалите гълъби и наостряше уши при шумовете, които се разнасяха от ремонтната работа по „Свети Павел“. Не след дълго вече изкачваха стълбите на Лондонската палата на гилдиите, където я поканиха да се качи в малък вътрешен асансьор. В дванайсет без една мина през кръглата бронзова врата на личния кабинет на лорд-кмета.
— А, госпожице Валънтайн. Подранили сте с една минута. — Кроум вдигна поглед от другата страна на огромното си бюро и отново го заби в доклада, който четеше.
Зад главата му имаше кръгъл прозорец, през който се виждаше „Свети Павел“, която изглеждаше някак си нереална през дебелото стъкло — като потънал храм, гледан през бистрите води. Слънчевата светлина се отразяваше в потъмнелите бронзови панели на стените на кабинета. Нямаше картини или някаква друга украса по тях, а подът беше от гол метал. Катрин потрепери. През подметките на обувките си усещаше студа.
Лорд-кметът я накара да чака петдесет и девет дълги секунди, които ѝ се сториха безкрайни. Почувства се изключително неловко, когато най-накрая остави доклада и ѝ се усмихна едва, като човек, който не знае как изглежда една усмивка, но е чел ръководство по темата.
— Вероятно ще се зарадвате да научите, че току-що, малко преди да излезе извън обхват, получих кодиран радиосигнал от експедицията на баща ви — обясни лорд-кметът. — Всичко е наред на борда на „Асансьор до 13-ия етаж“.
— Чудесно! — отвърна Катрин.
Тя беше наясно, че това е последният път, когато чува нещо за баща си, преди той да тръгне обратно към Лондон. Дори инженерите нямаха възможност да изпращат радиосигнали на повече от няколкостотин километра.
— Има ли нещо друго? — попита Кроум.
— Да… — отвърна Катрин и се поколеба.
Страхуваше се, че ще прозвучи глупаво. Заради студения офис на лорд-кмета и още по-студената му усмивка ѝ се искаше да не си беше слагала толкова много грим. Не трябваше да си облича и тези тесни и официални дрехи. В крайна сметка дойде заради това. Думите направо излетяха от устата ѝ:
— Искам да знам за момичето и защо се опита да убие баща ми.
Усмивката на лорд-кмета се изпари.
— Баща ви не е сметнал за необходимо да ми сподели за нея. Нямам представа защо толкова много иска да го убие.
— Смятате ли, че има нещо общо с МЕДУЗА?
Погледът на Кроум стана с няколко градуса по-студен.
— Този въпрос не ви засяга! — сопна се той. — Какво ви е казал Валънтайн?
— Нищо! — отвърна Катрин. Лорд-кметът беше започнал да я изнервя. — Но виждам, че е изплашен, и трябва да разбера защо, тъй като…
— Чуйте ме, дете. — Кроум стана от бюрото си и го заобиколи, за да застане пред нея. Тънките му ръце я хванаха за раменете. — Ако Валънтайн има тайни от вас, то това е обосновано. Съществуват аспекти в работата му, които не можете да разберете. Спомнете си, че баща ви е започнал от нищото. Бил е обикновен боклучар в Безлюдните територии, преди да се заинтересувам от него. Желаете ли отново да се превърне в такъв? Или в нещо по-лошо?
Катрин имаше чувството, че лорд-кметът я е зашлевил. Лицето ѝ беше почервеняло от гняв, но успяваше да се контролира.
— Вървете си у дома и очаквайте завръщането му — нареди Кроум. — И оставете делата на възрастните на онези, които ги разбират. Не говорете с никого за момичето или за МЕДУЗА.
Делата на възрастните? — помисли си Катрин ядосано. — На колко години смята, че съм? Но само наведе глава и отвърна тихо:
— Да, лорд-кмете. Хайде, Куче.
— И не водете повече това животно на Горния етаж — провикна се Кроум и гласът му я последва навън, където секретарките се обърнаха да видят разгневеното ѝ, почти разплакано лице.
Докато пътуваха с асансьора до „Куърк Съркъс“, Катрин прошепна на вълка: