— Ще му го върнем, Куче!
Вместо да се прибере направо у дома, Катрин намина през Храма на Клио в края на Съркъл парк. Там, в ароматния мрак, се успокои и се опита да измисли какво да прави.
Откакто Николас Куърк беше обявен за бог, повечето лондончани не обръщаха толкова внимание на старите богове и богини, така че храмът беше изцяло на нейно разположение. Катрин харесваше Клио, която беше почитана от майка ѝ в Пуерто Анджелис и чиято статуя много приличаше на нея, с нейните топли тъмни очи и търпелива усмивка. Помнеше на какво я учеше тя, как бедната богиня постоянно е била тласкана към бъдещето от бурята на прогреса, но как понякога е смогвала да се пресегне назад към миналото и да вдъхнови хората да променят целия ход на историята. Погледна нежното лице на статуята и попита:
— Какво да направя, Клио? Как мога да помогна на татко, ако лорд-кметът не ми казва нищо?
Катрин не очакваше да получи отговор и такъв наистина не последва, затова изрече бърза молитва за баща си и още една за бедния Том Натсуърти, направи своето дарение и си тръгна.
Не беше стигнала и на половината път до Клио Хаус, когато ѝ хрумна идеята — тя беше толкова неочаквана, че можеше да ѝ е изпратена от самата богиня. Спомни си как бягаше към шахтата за отпадъци в нощта, в която Том изпадна от града. Тогава мина покрай един младеж, който се беше насочил в другата посока — млад чирак инженер, който изглеждаше толкова пребледнял и шокиран, че нямаше никакво съмнение, че е видял случилото се.
Катрин побърза да се прибере през осветения от слънцето парк. Онзи млад инженер сигурно знаеше отговора! Трябва да се върне в Търбуха и да го намери! Ще разбере какво става, без никаква помощ от проклетия стар Магнъс Кроум!
15.
Тресавищата с ръждива вода
Том и Хестър вървяха през цялата нощ и когато слабото и плоско слънце се издигна над парцалите сутрешна мъгла, продължиха напред, като спираха само за да си поемат въздух. Тук местността беше много различна от калните равнини, които прекосиха преди няколко дни. Постоянно трябваше да заобикалят блата и огромни локви със солена вода и макар от време на време да се натъкваха на дълбоки, задръстени с буренак стари следи от градове, беше повече от ясно, че такива не са минавали оттук от години.
— Виж колко големи са станали храсталаците — посочи Хестър към къпините и зелените хълмове с млади дръвчета. — Дори някой малък полустатичен град би ги изсякъл за гориво.
— Вероятно земята тук е прекалено мека — предположи Том и за двайсети път затъна до кръста в гъстата кал. Спомни си огромната карта на Ловния район във фоайето на Лондонския музей и голямата площ с тресавища, която се простираше от централните планини до бреговете на Казашкото море и представляваше километри наред тръстика и малки сини поточета, които бяха отбелязани като „Неподходящи за големи и малки градове“. — Предполагам, че това е краят на Тресавищата с ръждива вода. Наричат ги така, защото водата е почервеняла от ръждата на градчетата, попаднали и потънали в нея. Само най-дръзките кметове биха припарили с градовете си тук.
— Значи Рейланд и Ана Фанг са ни отвели много по̀ на юг, отколкото предполагах — прошепна на себе си Хестър. — Лондон сигурно вече е на хиляда и петстотин километра оттук. Ще са ни необходими месеци, за да го догоним, като в същото време Шрайк ще е по петите ни.
— Но ти успя да го заблудиш! — напомни ѝ Том. — Избягахме му!
— Това няма да е задълго — отвърна момичето. — Съвсем скоро отново ще намери следите ни. Защо мислиш, че ги наричат преследвачи?
Хестър вървеше ли, вървеше напред през хълмове, блата и надолу по долини, където въздухът беше изпълнен с ята бръмчащи и хапещи мухи, а Том я следваше. И двамата бяха изморени и раздразнителни. По едно време момчето предложи да поседнат да починат, но тя му се сопна:
— Прави каквото си искаш. Какво ми пука?
Том продължи да се тътри след нея мълчаливо и сърдито. Ама че ужасно, грозно, зло и самосъжаляващо се същество беше това момиче! След всичко, което бяха преживели двамата, и след като ѝ помогна в Безлюдните територии, тя беше готова да го зареже с лека ръка. Прииска му се Шрайк да я беше заловил и той да беше избягал с госпожица Фанг или Кора. Те щяха да му позволят да поседне, за да си починат изтощените му до болка крака…
Когато падна мракът и от тресавищата се понесе гъста мъгла на облаци, която приличаше на призраците на мамути, и всяко изшумоляване звучеше като стъпките на преследвач, Том забрави за недоволството си и отново се зарадва, че е с Хестър. Момичето намери място, на което да прекарат нощта, под закрилата на няколко затънали дървета, и когато по-късно се разнесе писъкът на ловуваща сова, Том се събуди от неспокойния си сън и видя, че Хестър е застанала на пост до него като някакъв приятелски настроен водоливник.