— Всичко е наред — каза му тя.
След малко, в един от онези редки проблясъци на нежност, които беше забелязал и преди у нея, Хестър сподели:
— Липсват ми, Том. Мама и тате.
— Знам — отвърна той. — Моите също ми липсват.
— Нямаш ли друго семейство в Лондон?
— Не.
— Приятели?
Том се замисли.
— Всъщност не.
— Кое е онова момиче? — попита Хестър след малко.
— Какво? Къде?
— Беше с теб и Валънтайн в Търбуха онази вечер.
— Това е Катрин — отвърна той. — Тя е… Е, тя е дъщерята на Валънтайн.
Хестър кимна.
— Красива е — каза му.
След този разговор Том заспа много по-лесно. Сънува, че Катрин идва да ги спаси с дирижабъл и ги отвежда обратно в кристалната светлина над облаците. Следващия път, в който отвори очи, вече беше станало утро и Хестър го тресеше, за да се събуди.
— Слушай!
Заслуша се и чу звук, който не беше издаван от дърветата, нито от водата.
— Това град ли е? — попита Том, изпълнен с надежда.
— Не… — Хестър килна глава на една страна и се опита да различи звука. — Това е аеродвигател „Ротванг“…
Шумът се усилваше. Идваше от небето над тях. Над виещата се мъгла прелетя разузнавач.
Том и Хестър застинаха с надеждата, че черната мокра клетка от клони над тях ще ги скрие. Ръмженето на дирижабъла заглъхна, но след малко отново се усили. Летателният апарат кръжеше.
— Шрайк може да ни види — прошепна Хестър и се загледа в гъстата бяла мъгла. — Усещам как ни наблюдава…
— Не, не — настоя Том. — Ако ние не можем да видим дирижабъла, как е възможно той да ни види? Няма никаква логика…
Високо над тях Възкресеният настройва очите си на инфрачервен режим и превключва топлинните си сензори, за да види двете светещи човешки фигури сред сивите статични дървета.
— ОТВЕДЕТЕ МЕ ПО-БЛИЗО — нарежда той.
— Сега ги виждаш ясно — избоботва пилотът на дирижабъла, — а не успя да разбереш, че онзи балон е празен, докато не прекосихме половината Ловен район да го гоним.
Шрайк не отговаря нищо. Защо да се обяснява на този простосмъртен? Разбира се, беше видял, че балонът е празен, веднага след като се появи отново над облаците, но реши да запази тази информация за себе си. Радваше се, че Хестър Шоу мисли толкова бързо и за награда ѝ осигури още няколко часа живот, докато този малоумен инженер авиатор преследваше празния ѝ балон.
Преследвачът отново превключва очите си на нормален режим. Щеше да преследва Хестър по трудния начин — по миризмата, звуците и с нормалното си зрение. Спомня си лицето ѝ и го настройва да се върти в главата му, докато дирижабълът се спуска надолу през мъглата.
— Бягай! — каза Хестър.
Дирижабълът се появи от белотата на няколко метра от тях и се насочи към земята. Витлата му биеха мъглата както миксер — белтъци. Тя изведе Том от безполезното им скривалище. Двамата побягнаха по мократа земя, осеяна с корените на дървета. Пръскаха вода на всяка крачка, а в ботушите им влизаше черна тиня. Движеха се на сляпо, докато Хестър не спря рязко и Том не се блъсна в нея. Паднаха.
Въртяха се в кръг. Дирижабълът увисна малко пред тях и една огромна фигура им препречи пътя. Два лъча светлозелена светлина, изпълнени с танцуващи мокри капки, пронизаха въздуха.
— ХЕСТЪР! — разнесе се стържещ метален глас.
Момичето затърси нещо, което да използва като оръжие, и намери един голям чворест клон.
— Не се приближавай, Шрайк! — предупреди го тя. — Ще ти размажа красивите зелени очи! Ще ти смачкам мозъка!
— Да вървим! — пропищя Том и задърпа палтото ѝ.
— Накъде? — попита Хестър и му хвърли бърз поглед. Стисна по-здраво импровизираната си бухалка и се стегна, когато Шрайк пристъпи напред.
— СПРАВИ СЕ ДОБРЕ, ХЕСТЪР, НО ПРЕСЛЕДВАНЕТО ПРИКЛЮЧИ.
Преследвачът се движеше внимателно върху мократа земя. Всеки път, в който стовареше металните си крака, от тях се издигаше съскащо облаче пара. Той вдигна ръце и от тях се появиха остриета, подобни на нокти на хищна птица.
— Какво те накара да промениш решението си относно Лондон, Шрайк? — изкрещя гневно въпроса си Хестър. — Как се случи така, че се превърна в човека за мокри поръчки на Кроум?