— ТИ СИ ПРИЧИНАТА ДА ОТИДА В ЛОНДОН, ХЕСТЪР. — Шрайк млъкна и мъртвото му лице се разшири в стоманена усмивка. — ЗНАЕХ СИ, ЧЕ СИ СЕ НАСОЧИЛА НАТАМ. ПРОДАДОХ СИ КОЛЕКЦИЯТА И НАЕХ ДИРИЖАБЪЛ, ЗА ДА СТИГНА ПРЕДИ ТЕБ.
— Продал си механичните си играчки? — Момичето не можеше да повярва. — Шрайк, щом си искал толкова много да си ме върнеш, защо просто не ме проследи?
— РЕШИХ ДА ТЕ ОСТАВЯ ДА ПРЕКОСИШ ЛОВНИЯ РАЙОН САМА — отвърна преследвачът. — ТОВА БЕШЕ ИЗПИТАНИЕ.
— Издържах ли го?
Шрайк не отговори на въпроса ѝ.
— КАКТО И ОЧАКВАХ, КОГАТО ОТИДОХ В ЛОНДОН, БЯХ ОТВЕДЕН НАПРАВО В ИНЖЕНЕРИУМА. ПРЕКАРАХ ОСЕМНАЙСЕТ МЕСЕЦА ТАМ И ТЕ ЧАКАХ ДА ПРИСТИГНЕШ. ИНЖЕНЕРИТЕ МЕ РАЗГЛОБЯВАХА И ОТНОВО МЕ СГЛОБЯВАХА ПОВЕЧЕ ОТ ДЕСЕТ ПЪТИ. НО СИ СТРУВАШЕ. СКЛЮЧИХ СДЕЛКА С МАГНЪС КРОУМ. ТОЙ МИ ОБЕЩА ДА ИЗПЪЛНИ НАЙ-СЪКРОВЕНОТО МИ ЖЕЛАНИЕ.
— О, добре — отвърна едва доловимо Хестър и се зачуди за какво, да го вземат мътните, говори.
— НО ПЪРВО ТРЯБВА ДА УМРЕШ.
— Шрайк, защо?
Отговорът му беше приглушен от силно боботене, което накара Том да се зачуди дали дирижабълът на преследвача не е решил да го изостави. Вдигна поглед нагоре. Летателният апарат не беше променил позицията си, но постоянното цвъртене на витлата беше заглушено от някакъв друг шум — раздиращ тътен, който се усилваше с всяка секунда. Дори Шрайк изглеждаше обезпокоен: очите му проблеснаха, а главата му се килна на една страна. Ослушваше се. Земята под краката им потрепери.
От мъглата зад преследвача се появи стена от кал и вода, които се стичаха отгоре и образуваха бяла пяна. Зад нея имаше град — много малък и старомоден, — движещ се на осем огромни колела. Хестър отстъпи бързо назад. Шрайк видя изражението на лицето ѝ и се обърна, за да разбере какво го беше причинило. Том се хвърли към нея, хвана я за врата и я издърпа на безопасно разстояние. Дирижабълът се опита да се измъкне, но колелата на града го удариха и го разбиха на парчета, които полетяха в калта. Миг по-късно преследвачът изкрещя „ХЕСТЪР!“ и огромното предно колело мина през него.
Двамата се претърколиха няколко пъти, притиснати един в друг, когато градът профуча покрай тях. Зърнаха гигантски спици и бутала и светлините на наблюдателните палуби, където мънички фигури оглеждаха района. Разнесе се пронизителен стон на клаксон, който заехтя през мъглата. В следващия миг града вече го нямаше — беше изчезнал също толкова бързо, колкото се беше и появил. Замириса на пушек и горещ метал.
Том и Хестър се изправиха до седнало положение. Парчета от дирижабъла летяха наоколо и проблясваха. Там, където стоеше преследвачът, се беше образувала голяма следа от колелата на града, която бързо се пълнеше с кал. Нещо, което приличаше на метална ръка, стърчеше от тинята и от него се вдигаше пара, която бързо се разтваряше във въздуха.
— Дали е… мъртъв? — попита с треперещ от страх глас Том.
— Един град току-що го премаза — отвърна Хестър. — Не мисля, че е много добре…
Момчето се зачуди какво имаше предвид Шрайк с това свое „най-съкровено желание“. Защо беше продал скъпоценната си колекция, за да тръгне след Хестър, ако всичко, което е искал, е било да я убие? Вече нямаше как да разбере.
— Бедните хорица на дирижабъла… — прошепна той.
— Били са изпратени, за да му помогнат да ни убие, Натсуърти — отвърна момичето. — Недей да ги съжаляваш.
За момент настана тишина. Двамата се загледаха в мъглата. Накрая Том наруши мълчанието:
— Чудя се от какво ли бягаше?
— Какво имаш предвид?
— Този град — отвърна той. — Движеше се толкова бързо… Вероятно нещо го е преследвало…
Хестър го погледна и бавно осъзна какво има предвид.
— О, проклятие! — изруга тя.
Вторият град ги връхлетя почти веднага. Той беше по-голям от първия, с огромни, подобни на варели колела. Някой шегобиец беше нарисувал на зейналите му челюсти зъбата усмивка с надпис: „ЩАСТЛИВ ЛАКУМНИК“.
Нямаха достатъчно време да избягат от пътя му. Този път Хестър сграбчи Том и му изкрещя нещо, но гръмотевичният грохот на двигателите му попречи веднага да разбере какво.
— Можем да скочим върху него! Прави като мен!
Градът ги връхлетя. Колелата му смазваха земята от двете им страни, създаваха вълни в нея и ги издигнаха като две мравки от двете страни на плуг, като едва не ги размазаха в тежкия метален корем над тях. Хестър приклекна на гребена на вълната като сърфист, а Том се заклати до нея, като всеки момент очакваше да бъде смазан от някой кран или да падне под колелата. Спътницата му отново му крещеше нещо и сочеше. Една изпускателна тръба мина покрай тях като чудовищна змия и на светлината на комините от пещите забеляза помощна платформа в долната част на града. Хестър се хвана за парапета ѝ и се прехвърли на нея. Том я последва. За момент ръцете му не успяха да се хванат за нищо, но после пръстите му попаднаха на някакъв ръждясал метал. Едва не си извади ръцете от раменете. Хестър се пресегна светкавично, хвана го за колана и го изтегли.