Разнесоха се френетични овации от наблюдателните платформи по целия град. От високоговорителите на подпорните колони, които поддържаха етажите, зазвуча „Лондонска гордост“ и някой, когото Том не беше виждал никога през живота си, го прегърна силно и извика в ухото му:
— Улов! Улов!
Нямаше нищо против. Точно в този момент обичаше всички на платформата, дори Мелифънт.
— Улов! — извика в отговор той, освободи се и отново усети как палубата се разтресе. Някъде под него огромните стоманени зъби на града захапваха Солекоп, вдигаха го и го придвижваха към Търбуха.
— … вероятно чирак Натсуърти също ще иска да дойде — казваше Клайти Потс. Том нямаше представа за какво говори, но когато се обърна, момичето го докосна по ръката и му се усмихна. — Тази вечер ще има празненство в Кенсингтън Гардънс — обясни тя. — Танци и фойерверки! Искаш ли да дойдеш?
Хората обикновено не канеха на празненства чираци трета степен — особено красиви и популярни хора като Клайти Потс — и Том се зачуди дали не си прави шега с него. Мелифънт очевидно не мислеше така, защото я избута и заяви:
— Не желаем такива като Натсуърти там.
— Защо не? — попита момичето.
— Ами сещаш се — запелтечи Мелифънт, а квадратното му лице почервеня почти толкова, колкото това на господин Померой. — Той е тройка. Слуга. Никога няма да получи знака на гилдията ни. Ще си умре като помощник на уредника. Нали, Натсуърти? — попита момчето с хищна усмивка на лице. — Жалко е, че баща ти не ти е оставил достатъчно пари за читаво чиракуване…
— Това не ти влиза в работата! — изкрещя разгневен Том.
Въодушевлението му от улова бързо се изпари и той силно се изнерви. Зачуди се какво ли наказание щеше да му измисли Померой, когато научи, че се е измъкнал. Не беше в настроение за подигравките на Мелифънт.
— Така става, когато живееш в бедняшките квартали, на долните етажи — подсмихна се чиракът първа степен и се обърна към Клайти Потс. — Родителите на Натсуърти живееха на четвъртия етаж, разбираш ли, и когато се случи Голямото срутване, бяха премазани като малинови палачинки: пльок!
Том нямаше намерение да го удря, просто се случи. Преди да се осъзнае какво прави, ръката му се беше свила в юмрук и той замахна.
— Ох! — простена Мелифънт.
За него това беше толкова неочаквано, че чак падна по гръб. Някой извика радостно, а Клайти потисна усмивката си. Том просто стоеше, взираше се в треперещия си юмрук и се чудеше как го беше направил.
Мелифънт обаче беше много по-голям и по-силен от него, а и вече беше станал на крака. Клайти се опита да го спре, но няколко историци му подвикваха окуражително, а група чираци навигатори в зелени туники се събраха около тях и завикаха:
— Бой! Бой! Бой!
Том беше наясно, че шансовете му срещу Мелифънт бяха колкото тези на Солекоп срещу Лондон. Отстъпи крачка назад, но присъстващите го бутнаха напред. Юмрукът на Мелифънт го уцели в лицето, а коляното му се заби тежко между краката му. Том се сви и се заклатушка с пълни със сълзи очи. Нещо голямо и меко като диван застана на пътя му и когато заби глава в него, то проговори:
— Уууф!
Вдигна поглед и видя кръгло зачервено лице с огромни вежди, мъдрещо се под неубедителната перука. Лице, което почервеня още повече, когато го разпозна.
— Натсуърти! — изкрещя Чъдли Померой. — Какво, в името на Куърк, си мислиш, че правиш?
2.
Валънтайн
Заради деянията си Том беше изпратен на служба в Търбуха, докато останалите чираци празнуваха залавянето на Солекоп. След дълго и унизително мъмрене в кабинета на Померой („Неподчинение, Натсуърти… Нападение над по-висш чирак… Какво щяха да кажат бедните ти родители?“) се затътри към асансьорите на „Тотнъм Корт Роуд“ и изчака някой от тях да го отведе надолу.
Пристигна един, който беше претъпкан. Местата в горното отделение бяха заети от арогантни мъже и жени от Гилдията на инженерите — най-силната от четирите Велики гилдии, които управляваха Лондон. Том го побиваха тръпки от тях заради голите им глави и дългите гумени палта, които носеха, затова остана в долното отделение, където строгото лице на лорд-кмета се взираше в него от плакатите, на които пишеше: Движението е живот — помогнете на Гилдията на инженерите да поддържа Лондон в движение! Асансьорът продължаваше да се спуска надолу, като спираше на всички познати станции — „Бейкърлу“, „Хай Холбърн“, „Лоу Холбърн“, „Бетнал Грийн“, — и на всяка спирка в кабината нахлуваха нови хора, които го притискаха в задната стена, докато почти не почувства облекчение, когато стигна дъното и излезе в шумотевицата и суматохата на Търбуха.