Усети разливащата се по лицето му зелена светлина, когато Възкресеният се обърна към него. Металната му ръка се стрелна напред и го хвърли във въздуха. Момчето усети изгаряща болка в гърдите и за момент имаше чувството, че е разкъсан на две, но преследвачът го беше халосал с ръка, а не с остриетата. Том се приземи цял и се претърколи. Не можеше да си поеме въздух от болка. Очакваше Шрайк да го връхлети всеки миг и да прекрати съществуването му.
Преследвачът обаче беше паднал на земята. Хестър се беше навела над него. Том видя как окото му проблесна, нещо вътре в него експлодира и от тялото му се издигна пушек. Дръжката на меча стърчеше от една от дупките в гърдите му, където подскачаха сини искри.
— О, Шрайк! — прошепна Хестър.
Преследвачът прибра ноктите си, за да може момичето да го хване за ръката. Неочаквани спомени нахлуха в повредения му мозък и той изведнъж се сети кой е бил, преди да го завлекат на масата за възкресяване и да го превърнат в това, което е сега. Искаше му се да сподели с Хестър, затова вдигна огромната си метална глава към нея, но преди да успее да изрече думите, бе покосен от смъртта, а тя не беше по-лека от предишната.
Масивният метален труп застина и димът, който се вдигаше от него, беше отнесен от вятъра. Някъде долу в долината виеха рогове. Том видя, че отряд ездачи идват по хълма откъм кервансарая, привлечени от изстрелите. Бяха въоръжени с копия и носеха пламтящи факли. Едва ли щяха да бъдат приятелски настроени. Опита се да се изправи на крака, но едва не се свлече в безсъзнание от болката в гърдите.
Хестър го чу да стене и отиде при него.
— Защо го направи? — закрещя му тя.
Том остана като ударен от гръм.
— Той щеше да те убие! — възпротиви ѝ се.
— Щеше да ме направи като него! — изпищя Хестър и прегърна Шрайк. — Не го ли чу какво каза? Щеше да ме направи такава, каквато винаги съм мечтала да бъда — лишена от спомени и чувства. Представи си лицето на Валънтайн, когато отида за него! О, защо продължаваш да се месиш?
— Щеше да те превърне в чудовище! — Гласът на Том се извиси до крясък, когато всичката му болка и страх се превърнаха в гняв.
— Аз вече съм такова! — изсъска момичето.
— Не, не си! — Той съумя да застане на колене. — Ти си моя приятелка! — извика ѝ.
— Мразя те! Мразя те! — изпищя Хестър.
— Е, грижа ме е за теб, независимо дали ти харесва, или не! — изкрещя в отговор момчето. — Да не мислиш, че си единствената, която е изгубила родителите си? Аз също съм гневен и самотен като тебе, но не се размотавам насам-натам с идеята да убивам хора и да се превърна в преследвач! Ти си една груба, самосъжаляваща се…
Останалото, което искаше да ѝ каже, беше погубено от изумлението му, защото изведнъж градът по-надолу от него, Въздушен пристан и приближаващите ездачи станаха ясни като в светъл ден. Видя как звездите избледняха, лицето на Хестър застина по средата на поредния вик, а от ъгълчето на устата ѝ се стичаше лига. Видя собствената си потреперваща сянка да танцува върху обагрената в червена кръв трева.
Нощното небе над скалите се изпълни с неземна светлина, сякаш ново слънце беше изгряло от Безлюдните територии, някъде далеч на север.
23.
МЕДУЗА
Катрин наблюдаваше хипнотизирана как куполът на „Свети Павел“ се разцепи и секциите му се разтвориха навън като венчелистчетата на цвете. Вътре нещо се издигаше бавно нагоре по централната кула и се разтваряше като орхидея от студен бял метал. Грохотът на масивна хидравлика ехтеше по целия площад и разтрисаше Инженериума.
— МЕДУЗА! — прошепна Бивъс Под, който стоеше зад нея. — Въобще не са ремонтирали катедралата! Построили са МЕДУЗА в „Свети Павел“!
— Колеги?
Обърнаха се. Един инженер беше застанал зад тях.
— Какво правите тук? — сопна им се той. — До този мостик имат достъп само служителите на Отдел Л…
Мъжът млъкна и се загледа в Катрин. Момичето забеляза, че Бивъс също я беше зяпнал — тъмните му очи бяха ококорени и ужасени. За момент не разбра каква е причината. После се сети. Дъждът! Беше забравила за знака на Гилдията, който изрисува внимателно между веждите ѝ. Беше започнал да се разтича на тънки червени ручеи.
— Мили Куърк! — изуми се инженерът.
— Кейт, бягай! — изкрещя Бивъс, блъсна мъжа и тя побягна. Момчето стори същото и чу гневния вик на инженера, който падна зад него. Настигна я, хвана я за ръката и продължиха наляво и надясно по празни коридори, докато пред тях не се появи стълбище. Едно ниво, второ. Зад гърбовете им се разнесоха още викове и крясъци, както и пронизителният писък на аларма. Стигнаха до долу и се озоваха в малко фоайе, някъде в задната част на Инженериума. Имаше големи стъклени врати, които водеха към Горния етаж, и двама членове на Гилдията на инженерите, които стояха на пост.