— За нищо! — усмихна се Померой. — Винаги съм готов да правя неща, които дразнят Кроум и неговите лакеи. Тази катедрала е на хиляди години, а те просто са я превърнали във… в каквото там са я превърнали, без дори да им мигне окото… — Историкът погледна нервно към Катрин и забеляза, че тя не го слуша особено внимателно. Попита я със загрижен вид: — Какво направихте, за да ги ядосате, госпожице Валънтайн? Не е необходимо да ми казвате, ако не желаете, но ако двамата с приятеля ви сте в опасност, и ако има нещо, което един стар глупак като мен може да направи…
Очите на Катрин се напълниха със сълзи.
— Моля ви — прошепна тя, — просто ни отведете у дома.
— Разбира се.
Постояха в неловко мълчание, докато бръмбарът се движеше по улиците на първия етаж към парка. Мракът беше изпълнен с бягащи и викащи хора, които сочеха към катедралата. Имаше и други разтичали се — охранители на инженерите, които водеха отряди бийфийтъри. Бръмбарът спря пред Клио Хаус. Померой слезе, за да изпрати Катрин до вратата. Тя каза довиждане на Бивъс и последва историка.
— Ще заведете ли чирак Под до асансьорната станция? — попита тя. — Трябва да се върне обратно в Търбуха.
Померой изглеждаше обезпокоен.
— Не знам, госпожице Валънтайн — въздъхна той. — Видяхте колко изнервени са инженерите. Доколкото ги познавам, вече са блокирали всичките си фабрики и спални помещения и в момента текат проверки. Вероятно са разбрали, че липсва един чирак, както и две палта и качулки…
— Искате да кажете, че Бивъс не може да се върне? — На Катрин ѝ се зави свят при мисълта какво беше сторила на бедния Под. — Никога?
Померой кимна.
— Тогава ще остане при мен в Клио Хаус! — реши момичето.
— Той не е улична котка, мила.
— Когато татко се прибере у дома, ще оправи всичко, нали? Ще обясни на лорд-кмета, че Бивъс няма нищо общо…
— Възможно е — съгласи се Померой. — Баща ви е много близък с Гилдията на инженерите. Даже прекалено близък, биха казали някои хора. Но не мисля, че Клио Хаус е удачното място, на което да криете вашия приятел. Ще го отведа в Музея. Там има къде да го настаним, и инженерите няма да могат да го потърсят, без преди това да ни предупредят.
— Наистина ли ще направите това? — попита Катрин, изплашена, че ще забърка още един невинен човек в кашата, която създаде. В крайна сметка щеше да е само за няколко дни, докато баща ѝ се прибереше у дома. Тогава всичко щеше да се оправи. — О, благодаря ви! — зарадва се тя и се надигна на пръсти да целуне Померой по бузата. — Благодаря ви!
Историкът се изчерви и засия насреща ѝ. Явно имаше намерение да ѝ каже нещо, но макар устата му да се движеше, Катрин не чу нито дума. Главата ѝ се изпълни със странен звук, с грохот, който се усилваше все повече, докато не осъзна, че той не идва от нея, а отнякъде пред тях.
— Погледни! — изкрещя Померой и посочи нагоре.
Заради обзелия я страх беше забравила за „Свети Павел“, но когато погледна към Горния етаж, видя как от подобната на качулка на кобра МЕДУЗА се вият виолетови светкавици. Косъмчетата на ръката и врата ѝ настръхнаха. Посегна към ръката на историка, но между върховете на пръстите ѝ и робата му прехвърчаха искри.
— Господин Померой! — изкрещя Катрин. — Какво се случва?
— Велики Куърк! — отвърна изумен старецът. — Какво са събудили тези глупаци сега?
Призрачни сфери от светлина се откъснаха от засиялата машина и се понесоха надолу над Съркъл парк като огнени балони. Над кулите на Палатата на гилдиите танцуваха мълнии. Грохотът ставаше все по-силен и по-разтърсващ. Дори както беше поставила ръце на ушите си, звукът беше нетърпим за Катрин. В този момент, напълно неочаквано, от змийската качулка изригна поток от буйна енергия и се насочи на север. Приличаше на огромен камшик, решил да оближе горните палуби на Панцерщад-Байройт. Нощта се раздели на две и побърза да се скрие в ъгълчетата на небето. За секунда Катрин видя етажите на далечната агломерация да потъват в пламъци и в следващата вече ги нямаше. Земята запулсира в ослепително бяло, сетне червено, от което без никакъв звук се проточи огнен стълб до небесата. Звукът дойде по-късно върху осветения от пламъците сняг — нисък, проточен тътен, като че ли някаква огромна врата беше затръшната някъде в дълбините на земята.
Стълбът изчезна и Съркъл парк потъна в мрак. В настъпилата тишина Катрин чу Куче да вие побеснял в къщата.
— Велики Куърк! — прошепна Померой. — Всички тези бедни хора…!
— Не! — чу се момичето да казва. — О, не, не, не!
Хукна да бяга през градината, без да отделя поглед от осветения облак прах, който покриваше руината от агломерацията. От Съркъл парк и всички наблюдателни платформи се разнесоха нечленоразделни викове. Първоначално си помисли, че хората плачат от ужас, както ѝ се искаше и на нея да заплаче… но не, хората ликуваха, ликуваха, ликуваха.