Втора част
24.
Агент на Лигата
Странната светлина на север беше помръкнала, а продължителният тътен беше отшумял, макар все още да ехтеше в стените на стария вулкан. Хората от Черния остров успокоиха паникьосаните си коне и стигнаха до блатата под съпровода на барабаненето на конски копита и копринения звук на брулените от вятъра факли.
Том вдигна ръце и закрещя:
— Ние сме приятели! Не сме пирати! Пътешественици! От Лондон!
Конниците не бяха в настроение за обяснения, дори малцината, които ги разбраха. Те ловяха оцелели от потопеното предградие цял ден. Бяха видели какво сториха пиратите на Пийви в рибарските селища по западния бряг, и сега си крещяха на собствения си език и яздеха близо един до друг с вдигнати лъкове. Една стрела със сиво перо се заби в земята до краката на Том и го накара да се дръпне назад.
— Ние сме приятели! — изкрещя отново момчето.
Водачът на групата извади меча си, но друг ездач застана пред него и му изкрещя нещо на езика на острова, а после и на англиш:
— Искам ги живи!
Това беше Ана Фанг. Тя дръпна юздите на коня си, слезе от него и се затича към Том и Хестър. Палтото ѝ плющеше на вятъра като червено знаме. На гърба си носеше меч в дълга кания, а на гръдта ѝ Том забеляза бронзова значка във формата на счупено колело — символа на Лигата на антимобилистите.
— Том! Хестър! — Госпожица Фанг ги прегърна един по един, като през цялото време им се усмихваше с най-прекрасната си усмивка. — Мислех, че сте мъртви! Изпратих Линдстром и Ясмина да ви търсят на сутринта след боя във Въздушен пристан. Намериха балона ви разбит в онези отвратителни тресавища и казаха, че вероятно сте мъртви, погубени. Исках да потърсим телата ви, но „Джени“ беше повредена, а аз бях твърде заета да насочвам града към станцията за ремонт тук… Изрекохме много молитви за вас и принесохме погребални дарове за боговете на небето. Как мислите, дали можем да си ги поискаме обратно?
Том не продума. Гърдите го боляха и едва можеше да диша, камо ли да говори. Въпреки всичко значката на палтото на авиаторката потвърждаваше историята на Пийви — Ана Фанг беше агент на Лигата. Вече не беше толкова очарован от добротата и заразяващия ѝ смях.
Тя извика нещо през рамо на чакащите ездачи и двама от тях слязоха от понитата си и ги поведоха към трупа на Шрайк.
— Налага се да ви оставя за малко — каза авиаторката. — Ще отлетя с „Джени“ на север, за да видя що за дяволско творение освети небето по този начин. Островитяните ще се грижат за вас. Можете ли да яздите?
Том дори не беше виждал кон през живота си, камо ли да се е качвал на такъв, но беше толкова замаян от болката и шока, че дори не успя да се възпротиви, когато го качиха на седлото на едно рунтаво малко пони и го поведоха надолу по хълма. Погледна назад към Хестър, която му се мръщеше, приведена на седлото на друго пони. Няколко ездачи образуваха плътна група около нея и той я изгуби от поглед, докато яздеха по малките и пълни с хора улици на кервансарая, където цели семейства стояха навън пред домовете си, за да гледат северното небе. Между сградите се понесоха прах и боклуци, когато Въздушен пристан застана над тях и започна да изпробва роторите си един по един.
Заведоха го в една малка каменна къща, където му намериха място да седне, и един човек в черна роба и голям бял тюрбан разгледа раните на гърдите му.
— Счупени са! — съобщи весело мъжът. — Аз съм Ибрахим Назгул, лекар. Имаш четири доста смазани ребра!
Том кимна, замаян от болката и шока, но започна да се чувства късметлия, че все още е жив, и се зарадва, че тези хора не са антимобилистките диваци, които очакваше. Доктор Назгул уви бинтове около гърдите му, а съпругата му донесе димяща купичка с овнешка яхния и му помогна, като го хранеше с лъжица. В ъглите на стаята имаше окачени фенери, а на прага на вратата стояха децата на лекаря, които го гледаха с ококорени очи.
— Ти си герой! — обясни Назгул. — Казват, че си се борил с метален джин, който е щял да избие всички ни.
Том премига сънено насреща му. Почти беше забравил за отвратителната малка битка край блатата: подробностите бързо чезнеха като сън. Аз убих Шрайк — помисли си наум. — Така де, вече беше мъртъв, но технически погледнато, все още беше личност. Имаше си надежди, планове и мечти, а аз сложих край на всичко. Не се чувстваше като герой, а като убиец. Чувстваше вина и срам, които не искаха да го напуснат. Главата му се отпусна над купичката с яхния и не усети кога го погълна сънят.