От цялата работа беше произлязло едно хубаво нещо — хората в Перипатетиаполис изведнъж много се зарадваха на лондонските пари на Том. Съвсем импулсивно реши да купи един червен копринен шал за Хестър, за да замени изгубения в онази далечна вечер, в която той я преследваше в Търбуха.
— За мен ли е? — изненада се тя, когато ѝ го подари.
Не си спомняше някой да ѝ е правил подарък преди. Не му беше говорила много, откакто напуснаха Черния остров, засрамена от избухването си предишната вечер, но сега му каза:
— Благодаря ти. Май трябва да ти благодаря също и че ми спаси живота. Макар че все още не ми е ясно защо си правиш труда.
— Знам, че не ти се иска да свършиш като преследвач — отвърна Том.
— О, исках — заяви тя. — Нещата щяха да са много по-лесни. Но ти постъпи правилно. — Хестър извърна очи от него засрамена и заби поглед в шала в ръцете си. — Опитвам се да бъда мила. Никой досега не ме е карал да се чувствам харесвана, така както ти. Затова се опитвам да съм мила и усмихната, каквато искаш да бъда, но после виждам отражението си някъде или се сещам за него и всичко се обърква. Започвам да си мисля ужасни неща, крещя ти и желая да те нараня. Съжалявам.
— Всичко е наред — отвърна неловко Том. — Знам. Няма проблем.
Момчето взе шала и внимателно го уви около врата ѝ, но както очакваше, тя веднага го вдигна нагоре, за да скрие устата и носа си. Натъжи се. Беше свикнал с това лице и щеше да му липсва кривата ѝ усмивка.
Отлетяха, преди да съмне, и минаха над верига от стръмни хълмове, които приличаха на намачкана кафява хартия. През целия ден нивото на земята се издигаше все повече и повече и съвсем скоро Том осъзна, че напускат Ловния район. До вечерта „Джени Ханивър“ вече летеше над прекалено каменисти терени, които повечето градове не можеха да прекосят. Прелетяха над гъсти гори от борове и рододендрони и над малки статични села, които се свиваха в своите долчинки; минаха дори над едно бяло селище, разположено на планински връх, от което водеха пътища подобно на спиците на колело — истински пътища, по които се движеха каруци, а на кръстовищата бяха изпънати ярки молитвени флагчета. Наблюдава ги, докато не се изгубиха от поглед. Беше слушал за пътищата в часовете по история, но не беше вярвал, че някога ще види такива.
На следващия ден Ана Фанг подаде на спътниците си по една топка от червена паста.
— Стрит на прах бетелов орех — обясни тя, — смесен със сухи листа от Нова Мая. Помагат при тези големи височини. Но не свиквайте да ги дъвчете, иначе зъбите ви ще станат червени като моите. — Песъчливата паста гъделичкаше устата на Том, но му помогна със замайването и повдигането, които го тормозеха, откакто дирижабълът започна да се издига, а и притъпи болката в счупените му ребра.
Малката сянка на „Джени“ трептеше над високите, покрити със сняг върхове. Пред тях имаше още по-високи била, които приличаха на бели копия, увиснали като миражи над облаците. Отвъд тях се простираше по-масивна верига, а оттатък нея — друга, още по-висока. Том премрежи поглед и се загледа на юг с надеждата да зърне стария Джомолунгма, или Еверест, както са го наричали древните, но във високите Хималаи бушуваха бури и върховете бяха скрити зад гъсти облаци.
Цели три дни летяха през черно-бял свят от сняг, ледници и тъмни скали на млади планини, над които Том и Хестър поемаха управлението, за да може Ана Фанг да подремне в мястото до тях, тъй като се страхуваше да напуска пилотската кабина. Продължаваха да се издигат, докато накрая не прелетяха над ниските склонове на Жан Шан, най-висока измежду новите планини на планетата, чиято покрита със сняг корона стърчеше в безкрайния студ над небето. След нея върховете ставаха по-ниски, бели и прекрасни, понякога дори се забелязваше някоя зелена долина между тях, където огромни стада животни се пръскаха и бягаха при звука от двигателите на дирижабъла. Това бяха Небесните планини, които продължаваха далеч на север и изток и се снижаваха в далечината, за да се превърнат в степ, тайга и непроходими блата.
— Това е Шан Гуо, прочут с конете си — обясни Ана Фанг на Том и Хестър. — Надявах се да се пенсионирам тук, когато работата ми за Лигата приключи. Предполагам, че сега е възможно всичко да бъде изядено от Лондон, крепостите ни да бъдат взривени от МЕДУЗА, а селищата ни да бъдат погълнати — зелените им хълмове разцепени, минералите им заграбени, а конете унищожени, както и останалата част от света.