Том не смяташе, че това е много лоша идея, защото беше напълно естествено самоходните градове да се разпространят по цялото земно кълбо. Не можеше обаче да не харесва госпожица Фанг, ако и да е шпионин на Лигата на антимобилистите, затова се опита да я успокои с думите:
— Колкото и могъща да е МЕДУЗА, на Лондон ще му бъдат необходими години да си проправи път през тези огромни планински вериги.
— Няма да се наложи — отвърна авиаторката. — Погледни.
Том погледна в посочената му посока и забеляза проход в планинската верига пред него — доста широк проход, през който можеше да премине цял град, — препречен от една-единствена преграда, която беше толкова голяма, че на пръв поглед приличаше на поредния планински хребет, само че беше прочутата Защитна стена.
Тя беше като стена от мрак — черна на цвят, много черна, — издигната от огромни блокове от вулканичен камък, бронирана с ръждясалите палуби на градове, дръзнали да се възправят срещу нея, и защитена от стотиците ракетни установки в западната ѝ страна. На покрития със сняг връх, намиращ се на хиляда и двеста метра над дъното на долината, се развяваше и плющеше на вятъра флагът на счупеното колело, а слънцето огряваше укрепените картечни гнезда и стоманените шлемове на войниците на Лигата.
— Само да беше толкова несломима, колкото изглежда — въздъхна авиаторката и започна да снижава „Джени Ханивър“ в спирала.
Една малка летателна машина, малко по-голяма от хвърчило с мотор, дойде да ги пресрещне и тя проведе кратък разговор по радиото с пилота ѝ. Самолетът заобиколи „Джени“ още веднъж ѝ я поведе над Защитната стена. Том погледна широките бойници и лицата на войниците, които зяпаха нагоре — жълти, кафяви, черни, бели, — лица от всяка част на света, където варварските статици продължаваха да се противопоставят на градския дарвинизъм. След миг всичко се скри от поглед и „Джени“ се снижи от източната страна на Стената. Том осъзна, че това е град, вертикален град със стотици тераси, балкони и прозорци, издълбани направо в черната скала, етаж върху етаж от магазини, казарми, къщи с балони и самолети хвърчила в ярки цветове, които се носеха нагоре-надолу като венчелистчета.
— Батмунк Гомпа — съобщи госпожица Фанг. — Градът на вечната сила. Макар че хората, които са го нарекли така, никога не са чували за МЕДУЗА, разбира се.
Всичко беше много красиво. Том, когото бяха учили, че статичните селища са мръсни, мизерни и изостанали места, отиде до прозореца и се загледа през него. Хестър дойде и притисна лице в стъклото, прикрила се зад воала си и изглеждаща почти женствено.
— О! Прилича на скалите на Оук Айлънд, където гнездят морските птици! — извика тя. — Виж! Виж! — долу в основата на Стената блестеше лазурносиньо езеро, по което плаваха лодки за развлечение — Том, ще идем да плуваме. Ще те науча…
„Джени Ханивър“ се приземи на една тераса насред други търговски дирижабли и госпожица Фанг поведе Том и Хестър до един балон, който отново ги издигна във въздуха над паркове и чайни към палата на губернатора — древния манастир, който беше дал името си на Батмунк Гомпа, боядисан в бяло и с много прозорци, изсечен направо в склона на планината в края на Стената. Други балони се бяха насочили към площадката за кацане под градините на палата — те се отличаваха с ярките си цветове на планинската слънчева светлина. В един от клатещите се кошове Том видя капитан Кора, който им махаше.
Срещнаха се на палубата. Младият летец се приземи малко преди тях и притича до балона им, за да прегърне госпожица Фанг и да помогне на приятелите ѝ да слязат от разклатения кош. Той беше долетял дотук от Въздушен пристан на сутринта след атаката на Шрайк и изглеждаше много радостен и изумен да види, че Том и Хестър са живи. Капитанът се обърна към авиаторката:
— Губернаторът и съветниците му чакат с нетърпение доклада ти, Фенг Хуа. До нас стигнаха ужасни слухове за Лондон…
Хубаво беше да видиш приятелско лице в този странен нов град и Том се изравни с Кора, когато мъжът ги поведе по дългите стълби към входа на палата. Спомни си, че беше съзрял спретнат дирижабъл „Ачебе 2100“, привързан на една от долните платформи, и попита:
— Онази машина с волската кожа, която беше акостирала на палубата, твоя ли е?
Кора се засмя от сърце.
— Онзи стар шлеп ли? Не, благодаря на боговете! Моят „Мокеле Мбембе“ е боен дирижабъл, Том. Трябва да знаеш, че всеки съюзник на Лигата снабдява с дирижабъл Северната аерофлота и всички са закотвени там. — Капитанът спря и му посочи нещо. Момчето забеляза блясъка на бронзови врати близо до върха на Стената. — Високите орлови гнезда.