— Вероятно ще трябва да излезеш, Томас — каза твърдо тя. — По-късно ще дойда при теб.
Очите на момчето се напълниха с глупави сълзи. Съжаляваше тези хора, разбира се. Виждаше, че не са диваци, и вече въобще не вярваше, че заслужават да бъдат изядени, но не можеше просто да си седи и да слуша как планират да нападнат дома му.
Обърна се към Хестър с надеждата, че ще вземе неговата страна, но тя беше изгубена в собствените си мисли и проследяваше с върховете на пръстите си белезите под червения шал. Чувстваше се виновна и глупава. Виновна, защото беше щастлива с Том във въздуха, а не беше редно да изпитва щастие, докато Валънтайн се разхожда наоколо ненаказан. Глупава, защото, когато ѝ подари шала, започна да се надява, че наистина я харесва, но мисълта за Валънтайн ѝ напомни, че никой никога няма да я харесва, не и по този начин. Когато забеляза, че я гледа, му каза:
— Нека избият всички в Лондон, не ми пука, стига да запазят Валънтайн за мен.
Том ѝ обърна гръб и излезе от голямата стая. Докато вратата се затваряше зад него, чу момичето от Керала да изсъсква през зъби:
— Варварин!
Останал сам, той се затътри към терасата, където чакаха балони таксита, и седна на една каменна пейка. Чувстваше се предаден и си мислеше за нещата, които трябваше да каже на госпожица Фанг, но не се беше сетил навреме за тях. Покривите и терасите на Батмунк Гомпа се простираха под него в сенките на белите върхове на планините. Зачуди се какво ли е да живееш тук и да се събуждаш всяка сутрин с една и съща гледка пред себе си. Дали хората на Защитната стена не копнееха за движение и смяна на обстановката? Как успяваха да заспят, без силните вибрации на градските двигатели да ги приспиват? Дали обичаха това място? Изведнъж се почувства много тъжен, че този оживен, цветен и древен град съвсем скоро можеше да се превърне в отломки под веригите на Лондон.
Искаше да види още. Отиде до най-близкия балон такси и обясни на пилота, че е гост на госпожица Фанг и желае да слезе долу в града. Мъжът се ухили и започна да товари камъни в коша си от една купчина наблизо. Не след дълго Том вече прелиташе край многобройните нива на града, докато не се озоваха над някакъв централен площад, където десетки други таксита кацаха и отлитаха. По цялата Защитна стена имаше стълбища, които водеха до Високите орлови гнезда и до магазините и пазарите на по-долните етажи.
Новините за МЕДУЗА се разпространяваха бързо през Батмунк Гомпа и вече много от магазините и къщите бяха затворени, а собствениците им бяха избягали в градовете на юг. На по-долните нива все още беше пълно с хора и докато слънцето залязваше зад Стената, Том се скиташе по оживените базари и по стръмните пътища стълби. Навсякъде по ъглите на улиците имаше будки с гадатели и олтари на небесните богове, поръсени със сивата пепел от пръчките тамян. Свирепи на вид уйгурски акробати изнасяха представление на централния площад, а накъдето и да погледнеше, виждаше войници и авиатори на Лигата: русокоси гиганти от Шпицберген, синьо-черни воини от Лунните планини, дребни на ръст тъмнокожи хора от статичните градове в Андите и мъже и жени с цвят на огън от твърдините в джунглите на Лаос и Анам.
Том се опита да забрави, че съвсем скоро тези млади мъже и жени щяха да изстрелват ракети по Лондон, и започна да се наслаждава на потока от лица и неразбираемия миш-маш от езици… от време на време чуваше някой да казва „Том!“, „Томаш!“ или „Тао-маш!“, докато го показваха на приятелите си. Историята за битката му с Шрайк се беше разпространила през планините от търговски пост до търговски пост и беше го заварила тук, в Батмунк Гомпа. Нямаше нищо против. Имаше чувството, че говорят за друг Томас, за смел и силен младеж, който разбира какво трябва да се направи и не изпитва никакви съмнения.
Зачуди се дали да не се върне в палата на губернатора, за да намери Хестър, когато забеляза една висока фигура да се изкачва по близкото стълбище. Мъжът беше облечен в раздърпана червена роба, а качулката му беше спусната над лицето. В едната си ръка държеше тояга и през рамото му беше преметнат вързоп. Том вече беше видял десетки подобни скитащи духовници в Батмунк Гомпа — монаси в служба на планинските богове, които пътуваха от град на град през високите проходи. (Горе на площадката за кацане Ана Фанг се беше навела, за да целуне краката на един от тях и да му даде шест бронзови монети с молба да благослови „Джени Ханивър“.) Но този мъж беше различен. Имаше нещо в него, което привлече погледа му и не му даваше мира.