Последва човека с червената роба. Следваше го през пазара за подправки с хилядите му невероятни аромати и надолу по тясната Улица на тъкачите, където стотици кошове висяха от ниски стълбове пред магазините, подобно на увиснали гнезда, и се отъркваха в главата му, когато минаваше под тях. Какво странно имаше в този човек и в дългата му кафява ръка, с която държеше тоягата?
Тогава, под един фенер на централния площад, монахът беше спрян от едно улично момиче, което го помоли да я благослови. В този миг Том зърна брадатото лице под качулката. Познаваше този орлов нос и тези моряшки очи и знаеше, че амулетът, който виси между черните му вежди, всъщност скрива добре познатия знак на Гилдията на историците на Лондон.
Този човек беше Валънтайн!
27.
Доктор Аркънгарт си спомня
Катрин прекарваше много време в Музея през последните няколко дни, докато Лондон пътуваше към планините. Тя стоеше в безопасност в своя мрачен лабиринт, където не чуваше ръмженето на електрическите триони, които изсичаха последните дървета в Съркъл парк, за да захранят двигателите, нито пък ликуващите викове и крясъци на шумните тълпи, които се събираха всеки ден пред публичните наблюдателни екрани, където на малки порции им се разкриваха подробности от великия план на Кроум. Тук дори успя да забрави за охранителите на Гилдията на инженерите, които вече бяха навсякъде — не само обичайните мъже в бели палта, но и някакви нови мълчаливи типове с черни палта и качулки, със сковани движения и слабо зеленикаво сияние зад затъмнените им визьори: Възкресените на доктор Туикс.
Ако трябваше да бъде честна пред себе си, не само тишината и спокойствието я привличаха в Музея. Бивъс също беше там. Постелята му беше разпъната на пода в старата транспортна галерия, под висящите прашни модели на хидроплани и други летящи апарати. Нуждаеше се все повече и повече от компанията му, докато градът се движеше на изток. Харесваше ѝ той да бъде нейната тайна. Харесваха ѝ мекият му глас и странният смях, който като че ли всеки път изпробваше, тъй като не бе имал много поводи да се смее в Дълбокия търбух. Харесваше ѝ начинът, по който я гледаше — тъмните му очи винаги се задържаха на лицето ѝ и специално върху косата ѝ.
— Досега не съм имал приятели с коса — каза ѝ един ден. — В Гилдията ни обработват с химикали, когато станем чираци, и косите ни не растат.
Катрин се замисли за бледия му гладък скалп. Харесваше и него. Отиваше му. Това ли беше влюбването? Нима не беше нещо голямо и невероятно, за което веднага разбираш, а се случваше бавно и на вълни, докато не се събудиш един ден и не разбереш, че си влюбен до уши в някого, в когото въобще не си очаквал, като например един чирак инженер?
Искаше ѝ се баща ѝ да беше тук, за да го попита.
Следобедите Бивъс си обличаше робата на историк, криеше голата си глава под качулката и отиваше долу да помага на доктор Нанкароу, който каталогизираше огромната колекция от картини и скици и ги заснемаше, в случай че лорд-кметът реши да захрани пещите си с тях. Тогава Катрин отиваше в Музея с Куче по петите ѝ и търсеше нещата, които баща ѝ беше намерил. Перални, части от компютри, ръждясалия гръден кош на преследвач. На всички тях имаше етикети, които гласяха: „Откритие на господин Валънтайн, археолог на свободна практика“. Представяше си го как ги вади внимателно от почвата, почиства ги и ги увива в памучен плат, за да ги транспортира до Лондон. Вероятно е сторил същото с частите на МЕДУЗА, когато ги е открил, помисли си момичето. Изрече няколко молитви към Клио, която според нея я чуваше в тези зали, където се пазеше самото време. „Лондон се нуждае от него! Аз се нуждая от него! Моля те, изпрати го жив и здрав у дома по-скоро…“
Но не Клио, а Куче я отведе в секцията по естествена история същата вечер. Той беше забелязал една витрина с препарирани животни в далечния край на коридора и отиде да ги дебне, като ръмжеше тихо. Старият доктор Аркънгарт, който минаваше през галерията на път за дома си, се върна поизнервен, но Кейт се опита да го успокои:
— Всичко е наред, докторе! Куче е напълно безопасен!
Тя коленичи до него и се загледа в акулите и делфините, които се олюляваха над главата ѝ, и към огромното надвиснало туловище на кита, който беше откачен от въжетата си и подпрян на далечната стена, за да не успеят вибрациите да го съборят и разбият.
— Впечатляващ е, нали? — попита доктор Аркънгарт, който винаги беше готов да изнесе лекция. — Син кит. Били са ловени, докато не са изчезнали напълно през първата половина на 21-ви век. Или може да е бил 20-ти, записите не са съвсем ясни. Даже нямаше да знаем как е изглеждал, ако госпожа Шоу не беше открила тези вкаменени кости…