Валънтайн приключи с благословията и продължи по пътя си. За известно време Том го изгуби от поглед сред тълпата от хора на площада, но бързо забеляза червената роба да се изкачва по централното стълбище. Последва го на безопасно разстояние, като минаваше покрай просяци, полицаи и продавачи на топла храна. Никой от тях не подозираше, че мъжът с червената роба може да не е един от онези луди свети хора. Валънтайн беше навел глава и се изкачваше бързо, затова Том не се чувстваше застрашен на двайсет-трийсет крачки зад него. Все още нямаше представа какво трябва да направи. Хестър заслужаваше да научи, че убиецът на родителите ѝ е тук. Дали не трябваше да отиде да я намери? Да ѝ каже? Но от друга страна, Валънтайн навярно изпълняваше някаква важна мисия за Лондон, може би събиране на информация, за да знаят инженерите точно накъде да насочат МЕДУЗА. Ако Хестър го убиеше, Том щеше да предаде целия си град…
Продължи да се изкачва, без да обръща внимание на болката в счупените си ребра. Терасите на Батмунк Гомпа около него бяха осеяни с лампи и фенери, а балоните на такситата светеха отвътре, докато се издигаха и кацаха, като ги правеха да приличат на плуващи около коралов риф странни морски създания. Бавно осъзна, че не желае Валънтайн да успее да завърши мисията си. Лондон не беше по-добър от Тънбридж Уийлс, а това място беше старо и красиво. Нямаше да позволи да бъде разрушено!
— Това е Валънтайн! — развика се Том и хукна нагоре по стълбите, като се опита да предупреди минувачите за опасността.
Но те само го поглеждаха, без да го разбират, и когато най-накрая стигна до облечения в червената роба мъж и свали качулката му, под нея откри облото и изплашено лице на някакъв монах пилигрим, който примигваше насреща му.
Огледа се бързо наоколо и разбра какво се е случило. Валънтайн беше поел по друго стълбище на централния площад, за да го заблуди. Отново хукна да бяга, но този път надолу. Главният историк на Лондон едва се виждаше — приличаше на червено петно, което се изкачва на светлините от фенерите към високите части на града — и към гнездата на големите аероразрушители.
— Това е Валънтайн! — развика се Том, докато сочеше към врага на Лигата, но никой от хората наоколо не говореше англиш.
Някои си помислиха, че е луд, а други се изплашиха, че МЕДУЗА се готви за удар. Целият площад беше обхванат от паника и съвсем скоро се разнесоха предупредителните гонгове, които звучаха от претъпканите тераси на магазини и странноприемници.
Първата му мисъл беше да намери Хестър, но нямаше представа къде да я търси. Насочи се към един балон такси и нареди на пилотката:
— Следвай онзи монах! — Жената обаче само му се усмихна и поклати глава. Не го разбираше. — Фенг Хуа! — изкрещя Том, като се сети за името на Ана Фанг в Лигата.
Пилотката кимна и се усмихна, след което отлетяха. Момчето се опита да се успокои, докато балонът се издигаше нагоре. Щеше да намери госпожица Фанг. Тя щеше да знае какво да правят. Спомни си как му беше поверила „Джени“ по време на полета над планините, и се засрами, че ѝ се опълчи на срещата на съвета.
Очакваше таксито да го отведе до палата на губернатора, но вместо това кацна близо до терасата, на която беше оставен „Джени Ханивър“. Пилотката посочи една странноприемница в долната част на терасата, която приличаше на гнездо на лястовица.
— Фенг Хуа! — каза жената. — Фенг Хуа!
За един миг Том се паникьоса, че са го довели до странноприемница, която носи името на госпожица Фанг, но на един от многото балкони на заведението забеляза кървавочервеното ѝ палто. Даде всичките си пари на пилотката, изкрещя ѝ: „Задръж рестото!“ и я остави да се пули срещу непознатите ликове на Куърк и Кроум.
Госпожица Фанг седеше на една маса на балкона, заедно с капитан Кора и неумолимото младо момиче от Керала, което се разгневи от изблика му от по-рано. Пиеха чай и бяха увлечени в разговора си, но всички скочиха на крака, когато Том връхлетя при тях.
— Къде е Хестър? — попита задъхан той.
— Долу на площадките за кацане. Пак е в едно от нейните настроения — обясни госпожица Фанг. — Защо?
— Валънтайн! — съумя да изрече името. — Тук е! Дегизиран е като монах!
Музикантите в странноприемницата спряха да свирят, когато чуха звуците от гонговете за тревога в долната част на града да се носят през отворените прозорци.
— Валънтайн, тук? — учуди се презрително момичето от Керала. — Нелепа лъжа! Варваринът си мисли, че може да ни изплаши!
— Мълчи, Сатя! — Госпожица Фанг се пресегна и хвана Том за ръката. — Сам ли е?