Момчето бързо ѝ разказа какво беше видяло. Авиаторката изсъска през стиснатите си зъби.
— Дошъл е за аерофлота ни! Иска да ни парализира!
— Един човек не може да унищожи аерофлота ни! — възпротиви се Кора и се усмихна.
— Не си виждал как действа Валънтайн! — обясни госпожица Фанг. Вече беше станала на крака и се вълнуваше при мисълта, че ще кръстоса меч с най-великия агент на Лондон. — Сатя, върви да уведомиш охраната. Кажи им че Високите орлови гнезда са в опасност. — Обърна се към Том. — Благодаря ти, че ни предупреди — каза му нежно тя, сякаш разбираше агонизиращото решение, което беше взел.
— Трябва да кажа на Хестър! — заяви момчето.
— Не го прави за нищо на света! — отвърна авиаторката. — Тя или ще намери смъртта си, или ще убие Валънтайн, а на мен ми трябва жив, за да мога да го разпитам. Стой тук, докато всичко не приключи.
Госпожица Фанг го дари с една последна свирепа усмивка и изчезна надолу по стълбите на завладяната от паника странноприемница, с Кора по петите си. Изглеждаше неумолима, опасна и много красива. Том усети, че е споходен от същата силна любов към нея, която изпитваха Кора, момичето от Керала и останалата част от Лигата.
Помисли за Хестър и какво щеше да каже, когато научи, че е видял Валънтайн и дори не ѝ е казал.
— Велики Куърк! — изкрещя накрая той. — Ще я намеря!
Сатя само го изгледа. Погледът ѝ вече не беше неприветлив. Момичето изглеждаше изплашено и много младо. Том побягна към стълбите и ѝ извика:
— Чу какво каза госпожица Фанг! Вдигай тревога!
Той бързо стигна до площадката за кацане, където се намираше „Джени Ханивър“.
— Хестър! Хестър! — закрещя с пълно гърло и тя се появи.
Докато вървеше към него под светлините на лампите, придърпваше червения шал около лицето си. Разказа ѝ всичко и момичето прие новините със студено и мълчаливо, намръщено изражение, каквото очакваше. След това беше неин ред да се затича и Том я последва по безкрайните стълби.
Стената имаше свой собствен климат. Когато двамата достигнаха върха, въздухът стана рядък и студен и големи снежинки погалиха лицата им като крилете на пеперуда. Видяха светлина от фенер на широката платформа пред тях, където един газов танкер тъкмо отлиташе от Високите орлови гнезда, освободен от товара си. От Стената се надигна огромен огнен пламък, последван от друг и от трети — сякаш не дирижабли, а дракони бяха приземени тук. Обгърнат от взрива, балонът на танкера експлодира и около него разцъфнаха бели парашути, когато започна да пада. Хестър спря за миг и погледна назад. Пламъците се отразиха в единственото ѝ око.
— Валънтайн го направи! Закъсняхме! Той унищожи аерофлотата им!
Затичаха се отново. Том изпитваше ужасна болка в ребрата при всяко вдишване, тъй като студеният въздух изгаряше гърлото му, но следваше плътно Хестър по петите и газеше през снега на тясната пътека до платформата отвън гнездата. Бронзовите порти бяха отворени и оттам излизаха множество мъже, като прикриваха лицата си, за да ги предпазят от горещината на експлозията вътре. Някои от тях помагаха на свои ранени другари. Близо до главната порта забеляза, че двама от наземния екип са се притекли на помощ на Кора.
Авиаторът вдигна поглед към тичащите към него Том и Хестър.
— Валънтайн! — простена той. — Измамил е охранителите, като им е казал, че иска да благослови дирижаблите ни. Тъкмо поставяше експлозивите си, когато двамата с Ана пристигнахме. О, Том, не е за вярване, че дори варварин ще постъпи по този начин! Не бяхме подготвени! Цялата ни аерофлота… Бедният ми „Мокеле Мбембе“… — Капитанът млъкна и изкашля кръв. Мечът на Валънтайн беше пронизал дроба му.
— Къде е госпожица Фанг? — попита момчето.
Кора поклати глава. Не знаеше. Хестър вече се беше насочила към изгарящата жега, която идваше от хангарите, и не обръщаше внимание на мъжете, които ѝ викаха да се върне. Том се затича след нея.
Имаше чувството, че се е насочил към пещ. Както изглеждаше, беше навлязъл в огромна пещера с по-малки пещери в нея, в които са били разположени хангарите с военните дирижабли на Лигата. Явно Валънтайн се беше придвижвал бързо от един летателен апарат на друг и бе поставял фосфорни бомби. Сега единствено разкъсаните им туловища се виждаха насред белите пламъци.
— Хестър! — провикна се Том, но гласът му се изгуби насред рева на огъня.
Видя я недалеч пред себе си — бързаше към един тесен тунел, който водеше по-надълбоко в Стената. Няма да я последвам там! — помисли си той. — Щом иска да бъде хваната в капан и опечена, нейна си работа… Обърна се към безопасната платформа, но мунициите в гондолите на горящите дирижабли се подпалиха и изведнъж навсякъде се разхвърчаха ракети и куршуми, които се забиваха в каменните стени и виеха във въздуха около него. Тунелът беше по-близо от главния вход и Том се насочи натам, като през цялото време изричаше молитви към всички богове, за които се сетеше.