Валънтайн завъртя меча си, извади го и остави тялото ѝ да падне на земята. Обърна се и скочи върху установката, за да бъде осветен от прожектора на „Асансьор до 13-ия етаж“.
29.
На път за дома
Черният дирижабъл се носеше тихомълком по вятъра към мястото на срещата, докато защитниците на Батмунк Гомпа се опитваха да потушат огньовете и експлозиите. Двигателите му оживяха и заглушиха ужасения вик на Том.
Валънтайн тръгна по дулото на ракетната установка като атлет по въже, скочи във въздуха като орел и увисна за миг, преди ръцете му да намерят въжената стълба, която Пюси и Генч му бяха спуснали. Главният историк се покатери по нея до гондолата.
Том побягна напред и изведнъж беше погълнат от пълен мрак, когато прожекторът изгасна. От по-високите установки полетяха ракети, които се целеха в дебелата кожа на балона на „Асансьора“. Една от тях счупи някакво стъкло в гондолата, но черният дирижабъл вече се отдалечаваше бързо от Стената. Вълната, която витлата му създаваха, се блъсна в лицето на Том, който беше коленичил до Ана Фанг и я тресеше с надеждата, че може да я събуди.
— Не е честно! — хлипаше той. — Валънтайн изчака, докато не те заслепиха! Ти го победи!
Авиаторката не отвърна нищо, а очите ѝ, безжизнени като сухи камъчета, гледаха някъде встрани с израз на глупава изненада.
Том седна до нея в почервенелия от кръв сняг и се опита да помисли. Вероятно трябваше да се махне от Батмунк Гомпа, да се разкара колкото може по-бързо оттук, преди Лондон да е дошъл, но самата мисъл да потегли отново на път го изтощаваше. Писна му да бъде запращан в различните краища на света заради нечии чужди планове. В него започна да се надига изпепеляващ гняв при мисълта за Валънтайн, който щеше да се прибере у дома като герой. Валънтайн беше в дъното на всичко това! Валънтайн опропасти живота му и този на Хестър и сложи край на много други. Валънтайн беше дал на Гилдията на инженерите МЕДУЗА. Хестър беше права — трябваше да я остави да го убие, когато ѝ се отвори тази възможност…
Разнесе се някакъв шум в другия край на платформата. Том вдигна поглед и видя да се стоварва черна маса от оплетени ръце, крака и палто, които се разплетоха като голям паяк, паднал от тавана. Това беше Хестър, която беше поела по погрешното разклонение, докато е преследвала Валънтайн, и се беше озовала в наблюдателен бункер високо горе. Сега беше тук, пролазила по десет метра заснежена стена и паднала през последните три. Окото ѝ се спря за момент върху мъртвата авиаторка, след което тя се обърна, отиде до установката и се взря в мрака и танцуващия сняг.
— Това трябваше да бъда аз — чу я да казва Том. — Поне щях да го повлека със себе си.
Момчето я погледна. Почувства се ужасно и се разтрепери от гнева и мъката, които бушуваха вътре в него. Знаеше, че и Хестър се чувства така, че се беше чувствала така, откакто Валънтайн е убил родителите ѝ. Чувството беше изключително неприятно и можеше да се сети само за един начин, по който да го излекува.
Затърси под яката на палтото на Ана, намери ключа на каишката и го откъсна. Изправи се, отиде при Хестър и я прегърна. Имаше чувството, че прегръща статуя — беше толкова твърда и напрегната, но трябваше да се хване за нещо, затова я притисна силно. Над главите им продължаваха да трещят оръжия с вялата надежда да уцелят „Асансьор до 13-ия етаж“. Том допря лице до ухото на Хестър и извика, за да може да надвика шума:
— Хайде да се прибираме у дома!
Тя го погледна объркана и малко раздразнена.
— Ти да не откачи?
— Не разбираш ли? — провикна се отново момчето и се засмя на шантавата идея, която току-що изникна в главата му. — Някой трябва да го накара да си плати! Ти беше права: не трябваше да те спирам преди, но се радвам, че го сторих, защото полицията в Търбуха щеше да те убие и така никога нямаше да се срещнем. Сега мога да ти помогна да стигнеш до него и след това да се измъкнеш. Връщаме се в Лондон! Сега! Заедно!
— Наистина си откачил — отвърна Хестър, но тръгна с него и му помогна да намери обратния път през Защитната стена, докато войниците бягаха изплашени покрай тях, целите в сажди и много закъснели. Когато стигнаха до телата на мъртвите на ракетната платформа, нададоха жален вопъл.
Нощното небе над Батмунк Гомпа беше изпълнено от пушек и парцали от опърлени балони. Във Високите орлови гнезда още горяха огньове, а пътищата в долината бяха осеяни от съзвездия от слаби светлини — фенерите на бегълците, които бягаха в планините като пробила стената вода от язовир. След като аерофлотата беше унищожена, Защитната стена щеше да падне лесно, затова хората търсеха спасение и се изнасяха колкото може по-бързо пеша, на мулета, с каруци и с товарни балони.