От площадката за кацане долу се издигаха дирижабли в задименото небе и потегляха на юг. Момичето от Керала, Сатя, се опитваше да спре няколко паникьосани войници.
— Останете и удръжте Стената! Южната аерофлота ще ни подкрепи! Ще пристигнат за по-малко от седмица! — Но всички бяха наясно, че Батмунк Гомпа дотогава щеше да бъде унищожен и Лондон щеше да продължи на юг, към сърцето на Лигата. — Останете и удръжте Стената! — продължаваше да се моли тя, но дирижаблите не спираха да излитат около нея и да излитат.
„Джени Ханивър“ си стоеше привързана на мястото, мълчалива и мрачна. Ключът, който Том беше взел от Ана Фанг, влезе без проблем в ключалката. Момчето отиде в пилотската кабина и погледна контролното табло. Имаше много повече копчета и ръчки, отколкото си спомняше.
— Сигурен ли си, че можем да го направим? — попита нежно Хестър.
— Разбира се — отвърна той.
Изпробва няколко превключвателя. Люкът се отвори отново, светлините в кабината се задействаха, кафе машината издаде някакъв звук, който приличаше на прочистващо гърлото си любезно куче, а една малка надуваема лодка падна от тавана и го удари по главата.
— Съвсем ли си сигурен? — попита го отново момичето и му помогна да стане.
Том кимна.
— Когато бях малък, правех модели на дирижабли, така че разбирам принципа им на работа. А и госпожица Фанг ми показа как да го управлявам, когато бяхме в планините… Просто ми се иска да беше сложила надписи на англиш под всичко.
Той помисли за момент, след което дръпна друг лост и този път двигателите оживяха. Хората на площадката за кацане се обърнаха към тях и някой направи знак против злото. Бяха чули за смъртта на Фенг Хуа и се чудеха дали неспокойният ѝ дух не се беше качил на борда на „Джени Ханивър“. Сатя забеляза Том и Хестър до управлението и хукна към тях.
Изплашен, че ще се опита да ги спре, момчето потърси лоста, който задвижваше гнездата на двигателите. Лагерите изскърцаха, когато заеха позиция за отлитане. Том се засмя, възрадван колко отзивчиво реагираше дирижабълът на допира на ръцете му до контролните лостове. Чу добре познатото скрибуцане на газовите клапани някъде отгоре и дрънченето на акостиращите скоби, които се освобождаваха. Хората махаха и крещяха, а Сатя дори извади оръжие, но в последния момент капитан Кора се появи на площадката, закуцука с помощта на член от екипажа си към нея и внимателно ѝ го отне. Вдигна поглед към Том и помаха с ръка, за да му пожелае късмет, и изненадващият розов цвят на дланта и върховете на пръстите му се запечата в съзнанието на момчето, докато дирижабълът се олюляваше несигурно в небето и се издигаше през пушека от Високите орлови гнезда. Погледна за последно Батмунк Гомпа, след което прелетяха над Защитната стена и насочиха носа на „Джени Ханивър“ на запад.
Прибираше се у дома.
30.
Посрещане на герой
Облаците, които изсипаха снега си над Батмунк Гомпа, се носеха на запад, за да отнесат още толкова дъжд и на Лондон. Все още валеше, когато „Асансьорът до 13-ия етаж“ стигна дома си през ранния следобед на следващия ден. Не се бяха събрали тълпи, които да го приветстват. Подгизналите морави на Съркъл парк бяха пусти, освен неколцината работници от отдела за рециклиране, които изсичаха последните дървета. Гилдията на инженерите беше предупредена за завръщането на Валънтайн и докато големият дирижабъл кацаше под съпровода на пристанищните светлини, излязоха на площадката. Дъждът падаше върху голите им глави, а палтата им създаваха мокри отражения.
Катрин наблюдаваше от прозореца на стаята си как наземният екип закотви дирижабъла и развълнуваните инженери се приближиха до него. Люковете в гондолата се отвориха. Магнъс Кроум тръгна напред, а един от служителите държеше гумен чадър над главата му. Баща ѝ се появи на подвижния мост. Разпозна го веднага, дори от това разстояние, по височината, уверената му походка и начина, по който всесезонната му пелерина се развяваше и плющеше на усилващия се вятър.
Само при вида му сърцето ѝ се сви. Изпълни се с тъга и гняв. Помнеше как се надяваше да бъде първата, която ще го посрещне, когато се върне в града. Сега не беше сигурна дали въобще би могла да му проговори.
През мокрото стъкло видя, че баща ѝ разговаря с Кроум, кима и се смее. Гора от бели палта го скри от погледа ѝ за момент и когато го забеляза отново, той се беше отдръпнал от лорд-кмета и вървеше бързо през подгизналите морави към Клио Хаус. Вероятно се чудеше защо не беше дошла да го посрещне на пристанището.